Още един ден

Оказа се, че не познавам съпруга си макар да имаме вече 25 год. съвместен живот. Просто съм го приемала такъв какъвто съм искала да бъде, а не какъвто е в действителност и затова сега съм много разочарована и не му вярвам. Всъщност последните две години се замислих за странностите му, за успешните манипулации, за себелюбието му, за голямото му самочувствие и силното его. Мисля, че основно се ръководи от това на него да му е добре, да му е спокойно и е много важно какво мислят чуждите хора за него. Всъщност не знам. Разбирам само, че далеч не го познавам и се страхувам да му се доверя оттук нататък. Продължавам да си мисля, че ме манипулира с цел собствена изгода. Като се върне еуфоричен от работа си мисля, че пак е намислил нещо и ще ме излъже. Макар наскоро да разговаряхме така, че докосна струните на моето сърце и за момент си помислих, че е намерил верния път към мен, сега не съм убедена в това. Всъщност докато е в стрес е различен, а когато е в собствени води си е същия, без дори намек за промяна. А и аз се лутам все още много. Вероятно е заради тези две години лъжи и последствията от тях и заради страха, че отново може да ме нарани. “Вълкът козината си мени, но нрава не”- едва ли той ще е по-различен….
Може би и затова никога няма да му повярвам и никога няма да съм спокойна с него. Знам, че компромисът, който направих ще ми тежи цял живот. Но имам ли избор? А и децата искат своя си баща. Каквото и да е направил за тях той е баща им и те си го обичат. А и аз не виждам живота си без него. Твърде много и силно съм го обичала….Твърде много съм дала от себе си….

Моята вечна любов

По брега бавно вървях,
и подритвах мокрия пясък.
Вдишвах соления въздух
и слушах в захлас плясък,
едва чут, нежен като дъх.

Колко е дивно, красиво,
огряно с мек пламък
от залеза – приказно
с огнена диря и блясък
от всякога по – жизнено!

Със своята мека синева
толкова велико и кротко,
полюшващо едва, едва,
огромната развълнувана гръд.

Обичам го и когато е гневно,
когато е мрачно и сиво –зелено.
Обичам го с морския бриз.
Обичам го с бурния вятър,
разрошил косите и
свирещ с ярост в ушите.
Обичам го когато с грохот
и пяна изсипва вълните
и бясно залива брега.

Но най го обичам,
притихнало, нежно, напевно,
поклащащо бавно и тъжно
тъмните си води,
сякаш едва диша.

Когато болка раздира душата,
когато сълзите напират,
когато си сам и отчаян,
застанал там на брега,
когато се чувстваш предаден,
то сякаш те милва,
и нежно, гальовно шепти
Обичай ме ти!

Не бих заменила това
За нищо на света

:-(

:-(

Днес не знам защо, но съм много тъжна. Не ми се говори и още малко ще се разплача. Отново сутринта се събудих с неприятен привкус от близкото време и лошия спомен.

Искам да се отърся от това и да го загърбя, но не мога. Не мога да забравя.

Искам да се радвам на всеки един миг, но ми липсват много неща. Душата ми е изтерзана и трябва нещо много силно да я изведе от транса. Не знам кога ще стане това и дали моят съпруг ще намери пътя към мен. В момента всичко е в неговите ръце.  А ако някой друг намери пътя към мен и запълни моите липси? Тогава какво?

:-)

:-)

В отпуск съм от два дни и намирам повече време за да седна пред компютъра.

Днес денят започна ведро,

с настроение и малко смях.

Прекрасно е когато тъй се случи,

защото щастливата съм аз.

В живота странно се получи

сърцето ми да тъне в мрак.

И малко дни такива

с радост да посрещам пак.

Дали ще бъдат светли все -

това зависи пак от мен.

Очите сутрин как отварям

с мъдрост и без гняв,

с надежда и любов,

с желание за много смях.

Още един ден от живота ми

Знаете ли, винаги съм си мислила, че когато човек е добър по душа, обича професията си и е добър като специалист,  когато изглежда добре, даже много добре ( макар да съм на 46 – имам завидна фигура и  много чар), когато е отдаден на семейството си, обича с цялата си душа, има морал и ценностна система, умен е, разумен е, когато колегите му го уважават, подчинените му го обичат ,  не може да му се случват такива неща, но уви…. никой не е застрахован от нищо. Пък и не съм идеалната жена – и аз си имам кусури.

Моят съпруг имаше всичко това, но не се задоволи, а потърси една маймуна със самочувствие – нито е хубава, нито ме превъзхожда с нещо -  просто има както го наричат фриволно поведение….. Не знам какви липси е запълвал и какво му е липсвало наистина. Не мога да ги разбера мъжете. Вярно е, че нямам голямо самочувствие, а би трябвало да имам. Вярно е, че давам твърде много, така че не оставям почти нищо за себе си. Вярно е, че съм много емоционална и често паля на четвърт ( което не харесвам у себе си ). Вярно е, че бях твърде сигурна в мъжа си – в неговата вярност и коректност, а и си мислех, че като задоволявам всички желания той ще ме обича  винаги….  / Много грешна представа, нали?……/

Веднъж даже чух, че имал жена за милиони и че му завиждат за мен…… Но какво от това, той пак ми изневери. Не бях на нужното ниво ли? Не съм достатъчно красива ли? Не знам какво му е липсвало или пък може да му е омръзнало еднообразното ежедневие в семейството, проблемите с децата, умората от работата, липсата на време за разговори и т.н.  Но той сам си го правеше това. Върне се от работа – бил уморен, вдига си краката пред телевизора или сяда на компютъра, после заспива… И всеки ден едно и също. Спря да споделя с мен, не разговаряхме, не се смеехме… А и аз на две работи се разкъсвах, вкъщи всичко да е перфектно, той да е с перфектно изгладени ризи всеки ден… ( Ако го видите – добре гледан мъж, зад който стои достойна жена).

Бавно и постепенно на мен започнаха да ми се отварят очите, че нещо в поведението му не е както трябва. И така две години в мъка, болка и съмнение.  Сега вече всичко знам – не ми е лесно да преглътна. Сега съм разочарована и на прага на  една дилема. Но снощи най-после разговаря открито с мен и каза много неща, които звучаха искрено и ми дадоха надежда, че е осъзнал грешката си и се опитва да я поправи. Желае да продължим заедно напред и да изградим чисто нов край. Желае да имаме повече мигове, от които да ни спира дъха и т.н.

Да му повярвам ли? Да загърбя ли лошия спомен и да се опитам да го забравя? Да му простя ли?

19.11.2008

Днес ми се случи нещо, което малко ме отрезви. Дано да е истина, но най-после чух такива слова, които ме накараха сериозно да се замисля и да повярвам, че съпругът ми е размислил и е решил да докаже, че е моята скала и единствена съм за него аз. Дано да е вярно, но сърцето ми трепна от искреността в думите и отношението му към мен.

Ще му дам възможност да докаже твърденията си. Пък може и да е наистина толкова искрен, колкото почувствах. Ех, дано…..

И макар денят да беше мрачен, и макар да беше тъжен в началото, края му беше различен и сякаш светлина огря и на моя хоризонт. Все оше съм тревожна, но някак си в сърцето ми се разля мека топлина и трепна от миничко щастие… Дано наистина се случи това, което ми обеща….

14.11.2008г.

Днес е един прекрасен, слънчев, есенен ден, а моята душа е мрачна. Нямам желание за нищо. Не ми се говори с никой, не ми се разхожда покрай морето, дори на фитнес не ми се ходи, на шопинг терапия също. Бързах да се върна от работа у дома  и да се скрия. Не ми се гледа телевизия, не ми се четат книжки, не ми се слуша музика. Просто нямам желание за нищо. Това говори за депресия и тя вече продължава твърде дълго.

Може би защото и децата ги няма и не ми стига, че ги чувам само по телефона. Но те са вече големи и със свои проблеми.  И би трябвало да съм щастлива с такива прекрасни деца, да се смея и да се радвам всеки ден…..

Намирам си поводи да тъгувам, да се самобичувам, да си търся кусури, да се връщам назад във времето и то най-вече да си спомням несгодите. Никога не съм била толкова негативен човек и сега не се харесвам. Искам да си върна усмивката, да съм щастлива, да се радвам на всеки един миг….. искам, а не правя нищо за това. Сигурно накрая ще се разболея наистина. Толкова много неща ми липсват, а колко малко ми трябва да съм щастлива.

Понякога ми идва да изкрещя, че го мразя затова което ми причини, затова че ме е предал, че ме е лъгал, че ме мачкаше умишлено, а понякога ми е безразлично всичко. Понякога като го гледам заспал пред телевизора ми идва нежно да го погаля и да го целуна и да му кажа, че все още го обичам…. В душата ми е буря от всякакви чувства. Но най-ясно изпъква болката. Тя ме е обхванала с клещи и направо ме задушава. Непрекъснато чувам в ушите си как я наричаше с най-нежни имена, как я прегръщаше горещо и целуваше навсякъде, как и шепнеше, че я обича…. И какво му е дала тя, че толкова се беше влюбил и толкова много е дал от себе си за нея? Мнооого ме болииии…… Боли ме, че беше гаден с мен през всичкото това време, когато се е “лигавел” с нея. И как ме манипулираше само! Та само за това трябва да не го погледна, а не да му давам шанс….Трябваше да остане сам или като е толкова влюбен да отиде при нея -  тя  да се грижи за него, тя да му изгради ново семейство.   Мнооогооо ме болиии…. Не знам дали някога ще забравя това, което чух по диктофона. И дали някога ще  му повярвам,  дали някога ще го обичам така както преди, дали някога ще бъда отново щастлива. Не пожелавам на никой да чуе със собствените си уши какво говори любимия му човек на любовницата си. Това е просто безумно сриващо и убиващо. Да разбереш, че независимо от всичкото добро, което си направил за този човек, той е предпочел една фалшива и лека жена, поздравявал я с красиви песни, подарявал й подаръци, всеки ден я засипвал с куп нежни имена, прегръдки и целувки. А в същото това време ти се грижиш за него и получаваш хули и гадни приказки ако му намекнеш, че се съмняваш в неговата коректност. Засипваше ме със злоба и заплахи, че ще се махне от мен, че съм го ревнувала, че той бил достоен и че ме обичал. И…Господи излиза от къщи, дига телефона и започва да реди с нежен глас на чуждата жена нежни имена и с къдрав смях да й се радва….Каква гадост… Как се прощава това и как се забравя…

Може би като пиша малко ми олеква.

Не мога да проумея и не знам защо реших да му дам шанс. Може би защото все още го обичам и защото дъщеря ни ме помоли……..Не знам… Дано намеря сили в себе си и да продължа да живея. Пред него се държа, защото той изпада в гняв, че съм му напомняла, че съм го връщала назад, че той си изпълнявал обета…. Да, но не може да изтрие стореното…. Не може да премахне болката, а тя ме съсипва. А и на тази курва нищо не й се случи. Нейният съпруг дори и не подозира. Нейното семейство не се разруши…

Още един мрачен ден…

Не минава сутрин като отворя очи да не се сетя за това какво ми причини човека, който обичах и беше всичко за мен. Предателството му е толкова грозно, че не мога да намеря оправдание за постъпката му и съответно прошка. Обичах да се гуша в него, исках да ме целува и нежно, и страстно, исках да ме обича така както аз го обичах, а сега го чувствам толкова чужд и далечен, че ми е добре когато го няма. Когато правиш нещо винаги трябва да мислиш и за последиците. Не си сам в живота, имаш отговорности, трябва да си за пример на децата си, трябва да си тяхната опора, трябва да бъдеш коректен и честен. А когато покажеш, че нямаш морал и ценностна система, че се държиш като тинейджър, а не като улегнал  достоен мъж и баща мисля, че си загубил най-важното. Трудно се гради оттук нататък, много трудно, още повече да възстановиш загубеното доверие.

Tвърди, че ме обичал, но аз не мисля така. Ако обичаш някой – първо не би му причинил това, което причини на мен, второ би се замислил и би взел най-правилното решение – а именно колкото може по-далеч от причината и естествено никакви поводи за съмнение. Трето – коренна промяна и желание да доставиш радост, да охажваш и непрекъснато да намираш различни начини да покажеш любовта си. Като че ли се опитва да направи  нещо, но не е всъщност повече отколкото преди, без романтичност и истинска любов. Освен това си е пак агресивен и то ако наруша  по някакъв начин неговите правила.

Бих била щастлива, ако и да получавах малко, но да бъде искрено и без игра. Сега си мисля, че тъй като съм много наранена не преценявам трезво нещата и във всичко търся умисъл и притворство. Просто не му вярвам. Болката ми струи почти ежедневно и определя чувствата, несигурността и страха да не ме нарани отново. Като изплашено дете се крия зад маската на безразличието и се затварям в себе си. Истината е, че се страхувам, че не му вярвам, че ме обича и че е приключил с тази жена.

Често се замислям за връзката му, която е била толкова време, която сам е търсел и провокирал.  Често  се сещам за многото грозни думи и обиди в този период. Освен това той е направил така, че споделяйки всичко с тази мръсница е принизил моята роля в семейството до един изпълнител на неговите желания и е дал самочувствие на една пикла да си мисли, че е нещо много повече от мен и, че е незаменима и, че запълва толкова много липси…..Имал е силна духовна връзка с тази жена, а аз съм била просто съпругата, майката на децата му и нищо повече. Осигурявала съм  СПОКОЙСТВИЕТО, УЮТА В ДОМА МУ  И КОМФОРТА МУ – НА ДОБРЕ ГЛЕДАН МЪЖ…… / Когато един път се разсърдих разбирайки, че той споделя всичко с нея ми се отговори злобно и с настървение – ” Ще споделям с когото си искам и ти не си тази, която ще ми забрани!”…. ” Или “Няма да ми се месиш, не те интересува личния ми живот”.

Не може да споделяш всичко с един чужд човек и да не те интересува какво мисли половинката ти. Не може и да казваш – “какво толкова съм направил, просто си имах приказката с нея”./Това всъщност е и най-голямото предателство спрямо мен. Как да обичаш такъв предател…. Две години е споделял всичко с нея, две години тя знаеше какво се случва в семейството ми. Две години той ме манипулираше, обиждаше, сриваше и всичко това с цел собствена изгода. Колкото минава времето толкова повече изпъкват в съзнанието ми онези грозни сцени и мачкане на достойнството ми. Той просто си играеше с мен. Е, кажете ми как се обича такъв човек? Как се прощава на такъв човек? И дали той някога ще осъзнае грешката си – или е твърде себичен и егоист….

С всеки изминат ден аз чувствам как бавно и постепенно обичта си отива. Започва да ми е безразлично някак всичко. Той просто ме унищожи. Дали някога ще върна усмивката си на лицето и дали ще грее онзи чар, който привличаше всички, след като душата ми е мрачна… Мразя го, че ме нарани така и най-вече че съзнателно ме манипулираше и мачкаше……. Поне да не бях го направила това, което е и да не бях давала толкова от себе си, и той да позволи на тази мърла да пие от извора…… нямаше да ми е толкова гадно…..и ако поне един път да бях погледнала встрани по-лесно щях да простя….

Как искам да не се бе случвало това и аз да съм щастлива, обградена с много обич. До мен да стои един достоен мъж и силен като скала. Да го гледам в очите и да потъвам в нежността, да се чувствам велика с прекрасни деца и мъж, моята мечта. Колко малко му трябва на човек да е щастлив!

А той продължава да ме пита “Ти бибичаш тати?” Не знам дали наистина ме обича или това е отново неговата игра. Не му вярвам, а и като ми намигне изтръпвам, защото това правеше и през изминалите две години… Как не разбра, че това мен пък ме връща назад…

Мечтая за деня в който ще се събудя без черни мисли в главата, че ще погледна на него с други очи, че той ще се промени и ще докаже това…. Дали някога ще се случи? Да се надявам ли?

Последна изповед

Преди една година на този ден бях решила да сложа край на нещастния си живот. Бях написала едно писмо адресирано до човека, който ме изтормози и който умишлено ме манипулираше. Приятелката ми, която премина с мен този ад две години, изживявайки  всяка седмица терзанията ми, болката от предателството и различните решения, които вземах за себе си, беше сериозно притеснена и с основание. Пътувах до Ямбол и през цялото време си мислех как не мога да продължа да живея така. На тапирестото животно до мен изобщо не му пукаше какво мисля. Той си развяваше байряка и си правеше каквото си реши. Напразно виках, молих, плаках. Напротив ставаше все по-агресивен и по-злобен. Дори започна да ме манипулира с приказки и сълзи, че не го оставям на спокойствие, че иска да се махне от мен и повече да не ме погледне, но и децата не го интересували. Искал само спокойствието. Бях шокирана от тези му изявления и си помислих, че пък може и да не съм права. Бях решила да не го нападам, че ми изневерява и да си трая….  Но с всеки изминат ден само се потвърждаваше неговата некоректност и лъжа. И така реших – стига…. Но както си мислех варианти на безумното ми решение детето ми се обади и ме извади от унеса. Тогава се съвзех и реших, че няма да правя нищо, което би навредило на тях. Те имаха и имат  нужда от мен и като знам колко безскрупулен е баща им, щяха само да страдат, защото никой не може да ме замени. Стегнах се и започнах да си повтарям, че аз имам цена, че съм достойна, че недостойния е той, че дори е за съжаляние и започнах да си повтарям, че го мразя….. И така известен период наистина го мразех и дните ми отминаваха по-лесно. Забравих за решението си и започнах да си търся развлечения. Един човек се появи точно в този момент и направи живота ми по-смислен. Разбрах, че има много хора, които ме уважават и ценят, разбрах, че стига да искам мога да си открадна щастие. Но тогава осъзнах, че не мога да изневеря на семейното огнище. Това съм аз – коректна и макар да имах основание да отвърна на предизвикателството с подобно отношение аз се затворих още повече в себе си. Не допусках никой до душата си освен моята приятелка-сестричка, на чието рамо продължих да плача. Бях в безизходица и не знаех какво да реша. Минаха много мисли и много решения, но едното беше най-сигурно. Замислих се, че ако направя запис на изневярата и му го покажа като факт, той ще престане да ме манипулира и ще си отиде от моя живот. Вече исках само това. Не вярвах на сълзите му, на заклеването, че е невинен, не му вярвах изобщо. Просто бях сигурна, че ми изневерява. Нямах сили да продължа живота си така. Исках свободата за да намеря за себе си щастието.

И така дойде съдбовния момент – купих диктофон. Много дни се терзаех как най-безобидно да го поставя така, че да запише всичко. Сърцето ми тупаше бързо, гласът ми беше тревожен и се страхувах да не се издам. Направих го и през цялото време се молех да не го открие. Но той беше така заслепен от играта, която играеше, че не се е усъмнил. Беше 28 юни когато чух записа. Направо онемях, сърцето ми спря да бие за миг, болката ме обхвана и стегна с клещи и сякаш света свърши. И тогава си дадох сметка, че всъщност аз все още го обичах и че дълбоко в душата си не очаквах чак такова предателство….., може би донякъде повлияна от неговите излияния. Исках по-скоро да се уверя, че аз греша, а не той…  Но фактите говореха друго и то много по-грозно отколкото си бях мислила….

Не знам, кое точно ме накара да му дам шанс. Може би децата и желанието да имам семейство. Никой не можеше да замести изминалите 25 год. и най-вече не можех да върна времето назад. Как исках никога да не съм го срещала, да не бях се влюбвала в него. Точно в този момент наистина го намразих….. Не исках да го виждам и чувам – просто исках на другия ден да го няма у дома…. Но той направи жест и дойде още същата вечер. Опита се да се измъкне отново с лъжи и сега си давам сметка, че го е направил от страх за себе си, не заради мен. Направил го е заради децата и заради баща си, пред които го изобличих. Не знам дали съжалява, не знам какво мисли, не знам колко време ми е изневерявал, само мога да гадая. Болката остана в мен дълбоко. Исках да науча истината, но колкото повече я научавах толкова повече се отдалечавах от него. И сега го гледам като чужд човек. Изпитвам все още някакви чувства, но не и онази любов… Той просто унищожи всичко в мен.

Снощи исках да му кажа колко много ме е наранил и как преди една година можеше да ме загуби, а той пак същия манипулатор… “Не ме връщай назад. Ти обеща и аз те обичам”. Според мен той обича само себе си и всичко прави на първо място за себе си. Всъщност много правилно го беше казал – иска спокойствието си…. Няма значение с каква цена от другата страна. Исках да се промени, исках да осъзнае грешката си, исках да се извини искрено, исках дори да се пържи в ада на собствената си съвест…, но той е егоист. Не иска да се връща назад, a и не мисля, че съжалява за стореното. Това му е втората природа и като се замисля повечето време от съвместния ни живот той е бил полигамен и повече е мислел за другите жени отколкото за мен… Иначе не би се държал така с мен, не би ме обиждал когато го търсех за съвет като приятел, не би ме хулил когато исках да се опра на неговото рамо, не би ме манипулирал с цел единствена – собствена изгода…..

Не знам дали някога ще върна доверието, дали изобщо ще живея с него онзи смислен живот. Но всъщност аз съм се заблуждавала, че имам живот с него. Искам да извикам в лицето му – животът ми беше ад с теб. Беше по-труден отколкото хубав. Той не ме заслужава… Искам да върна времето назад и да не бях го срещнала. Искам да не бях забременявала и заради това да се ожени за мен. Вероятно не е искал да сме семейство и не е искал да се ожени за мен, затова си е търсел любовници. Единствено не съжалявам за децата си – те са прекрасни и заслужават да са щастливи. Това е, което ме крепи. Не му вярвам и сигурно никога няма да му повярвам. “Вълкът козината си мени, но нрава не!”

Отново и отново сълзите ми капят, отново болката струи. Знам, че не мога да очаквам от него нищо повече или поне не романтика и любов от които имам нужда. Знам, че след всичко, което ми сервира нямам сигурност и най-вече доверие. Знам, че ще ми бъде много трудно да забравя онези думи, които редеше на любовницата си. Знам, че ще ми е трудно да проумея какви липси е запълвал толкова години и всъщност в какво ме вини и защо е постъпвал така. Не знам какво всъщност е искал от мен за да бъда достойна за него…..  Иска спокойствие и да не го връщам назад. Добре, няма да го връщам назад, но нали трябва да даде от себе си! На мен ми е трудно, точно защото съм емоционална и искам повече положителни емоции с него. Той ми предлага сиво и еднообразно ежедневие. Ако живея тихо и кротко живота ми ще отмине, но без капка щастие….А след 25 год. не мога да градя нов живот. Чувствам се адски смазана и нещастна и затова дълбоко в себе си никога няма да му простя това, което ми причини. Може би си мисли и се опитва да направи нещо, но не му е присъщо. От записа разбрах, че за чуждата жена е направил повече отколкото за мен през целия семеен живот. Нима заслужавах това?! Как да му простя.. Аз възпитах у него това, което го даде на чуждата жена… Но най-вече не мога да забравя и простя лъжите, съзнателната манипулация и гаврата с моите чувства….Заслужава да го мразя, а не да продължавам да давам от себе си всичко за него.

Не знам дали  постъпих правилно и дали си  заслужава да продължа с него. Не знам, но може  пък и да  се промени. Поне ми обеща и се врече във вярност. Може би и на него му трябва време, може би не е чак толкова лош и ще размисли…. Е, ако това се случи то аз на себе си обещавам да му простя едва тогава, когато видя, че иска да ме направи щастлива и даде много повече за мен. Да оцени това, което има, искрено да се покае за стореното…. и най-вече да се бори за мен и да ме върне при себе си , а и да върне онази любов, която изпитвах. Никога не е късно да поискаш нещо и да го постигнеш, стига да има смисъл….

Дано изпълни обета си, дано наистина опровергае поговорката за вълка, дано не ме разочарова и нарани, дано ……  оттук нататък пиша само за хубави неща….Дано има смисъл да продължа живота си с него. А ако не може или не иска, дано намери сили да бъде честен и искрен…. Може пък аз да не съм половинката от неговия живот, може да я е срешнал и затова да е бил толкова увлечен…..

Един мрачен ден

Щом съм дала шанс значи трябва да устоя на думата си и да повярвам в неговата коректност, иначе няма смисъл да продължа живота си с него, нали? Но много е трудно да повярваш и да устоиш на желението си да провериш дали изпълнява обета си и обещанието си за вярност.

Как се забравя двегодишна връзка от раз, след като всеки ден се чуват по телефона и най-малко един път седмично се виждат? Мисля, че това е невъзможно. Просто си остава само съмнението и естествено се прокрадва мисълта за лъжа и манипулация…. отново и отново…..

И така, какво да направя за себе си за да намеря щастието и да се почувствам по-добре? Какво да направя за да се съвзема от шока, който преживях? Какво да направя за да съм отново аз? Какво да направя за да се върна у дома спокойна и без тревогата, че пак ще ме нарани? Има ли формула в такива моменти и каква е тя?

Тъжна съм, много съм тъжна и не намирам утеха в нищо. Ходих днес покрай морето и се надявах, че вятъра и вълните ще отмият болката и сълзите, но уви… Тя си остана там в сърцето и сякаш топи всичко, което бе останало след травмата и бурните емоции. Сякаш вече не съм аз, няма е онази музика, която ме караше да се усмихвам, няма е песента на която пригласях, няма е любовта която хранех към него -моят другар в живота. Всичко сякаш за тези четири месеца просто се стопи. В душата ми е пусто и мрачно като в “Деветашката пещера”. И като погледна вътре – нищо не виждам, нищо не чувствам, само една празнота и болка, много болка…..Тя сякаш изяжда всичко в мен.

Искам да бъда много силна и да се преборя с тази болка, да я изтръгна от сърцето си и да заживея отново с песните и смеха. Искам и за мен да настане пролет, да запеят птичките и да ми олекне……Искам романтиката да почука на вратата ми, да се появи принца от мечтите и да ми поднесе огромен букет от рози, да ме понесе във вихрен танц на любовта и да върне усмивката на лицето ми….