Още един ден от живота ми

Знаете ли, винаги съм си мислила, че когато човек е добър по душа, обича професията си и е добър като специалист,  когато изглежда добре, даже много добре ( макар да съм на 46 – имам завидна фигура и  много чар), когато е отдаден на семейството си, обича с цялата си душа, има морал и ценностна система, умен е, разумен е, когато колегите му го уважават, подчинените му го обичат ,  не може да му се случват такива неща, но уви…. никой не е застрахован от нищо. Пък и не съм идеалната жена – и аз си имам кусури.

Моят съпруг имаше всичко това, но не се задоволи, а потърси една маймуна със самочувствие – нито е хубава, нито ме превъзхожда с нещо -  просто има както го наричат фриволно поведение….. Не знам какви липси е запълвал и какво му е липсвало наистина. Не мога да ги разбера мъжете. Вярно е, че нямам голямо самочувствие, а би трябвало да имам. Вярно е, че давам твърде много, така че не оставям почти нищо за себе си. Вярно е, че съм много емоционална и често паля на четвърт ( което не харесвам у себе си ). Вярно е, че бях твърде сигурна в мъжа си – в неговата вярност и коректност, а и си мислех, че като задоволявам всички желания той ще ме обича  винаги….  / Много грешна представа, нали?……/

Веднъж даже чух, че имал жена за милиони и че му завиждат за мен…… Но какво от това, той пак ми изневери. Не бях на нужното ниво ли? Не съм достатъчно красива ли? Не знам какво му е липсвало или пък може да му е омръзнало еднообразното ежедневие в семейството, проблемите с децата, умората от работата, липсата на време за разговори и т.н.  Но той сам си го правеше това. Върне се от работа – бил уморен, вдига си краката пред телевизора или сяда на компютъра, после заспива… И всеки ден едно и също. Спря да споделя с мен, не разговаряхме, не се смеехме… А и аз на две работи се разкъсвах, вкъщи всичко да е перфектно, той да е с перфектно изгладени ризи всеки ден… ( Ако го видите – добре гледан мъж, зад който стои достойна жена).

Бавно и постепенно на мен започнаха да ми се отварят очите, че нещо в поведението му не е както трябва. И така две години в мъка, болка и съмнение.  Сега вече всичко знам – не ми е лесно да преглътна. Сега съм разочарована и на прага на  една дилема. Но снощи най-после разговаря открито с мен и каза много неща, които звучаха искрено и ми дадоха надежда, че е осъзнал грешката си и се опитва да я поправи. Желае да продължим заедно напред и да изградим чисто нов край. Желае да имаме повече мигове, от които да ни спира дъха и т.н.

Да му повярвам ли? Да загърбя ли лошия спомен и да се опитам да го забравя? Да му простя ли?