Моята вечна любов

По брега бавно вървях,
и подритвах мокрия пясък.
Вдишвах соления въздух
и слушах в захлас плясък,
едва чут, нежен като дъх.

Колко е дивно, красиво,
огряно с мек пламък
от залеза – приказно
с огнена диря и блясък
от всякога по – жизнено!

Със своята мека синева
толкова велико и кротко,
полюшващо едва, едва,
огромната развълнувана гръд.

Обичам го и когато е гневно,
когато е мрачно и сиво –зелено.
Обичам го с морския бриз.
Обичам го с бурния вятър,
разрошил косите и
свирещ с ярост в ушите.
Обичам го когато с грохот
и пяна изсипва вълните
и бясно залива брега.

Но най го обичам,
притихнало, нежно, напевно,
поклащащо бавно и тъжно
тъмните си води,
сякаш едва диша.

Когато болка раздира душата,
когато сълзите напират,
когато си сам и отчаян,
застанал там на брега,
когато се чувстваш предаден,
то сякаш те милва,
и нежно, гальовно шепти
Обичай ме ти!

Не бих заменила това
За нищо на света