Измина почти година….

Измина почти година, но в мен все още има много гняв и това ми пречи да се чувствам добре. Не съм щастлива, макар с цялото си сърце да го желая и да правя опити да постигна поне малка частица от него. Въпреки, че мога да кажа с чисто сърце: „Вече получавам много повече – има и внимание, и нежност, и спокойствие, и единомислие, и привързаност….“

Иска ми се да забравя за случката и да повярвам, че ние сме от малкото щасливи семейства достигнали третия етап на любовта – силната и истинска любов, безмерната обич…, че наистина ни е провървяло, че сме се открили. Искам да повярвам, че макар да е изминал почти четвърт век съвместен живот продължава да ни е добре заедно, че имаме какво да си кажем един на друг, че на много неща гледаме по един и същ начин, че дори когато спорим, в споровете ни се ражда истината, че няма разочарование, че има разбиране. Но има едно голямо „НО”…. А именно шока от преживяното миналата година и изтръгнатото доверие…

Липсата на доверие ме убива и не знам дали след всичко случило се, някога ще го върна. А и като се замисля един човек, който е извършил това, то то не му е нито за първи път, нито ще му бъде за последно. На такива слаби мъже, които лесно се поддават на изкушенията и не могат да оценят красивото, доброто и предават с лекота човека, който е дал толкова много, не може да им се има доверие. Те винаги ще те предават, защото са себелюбиви, егоистични и са без морал. Не знам дали моя съпруг е точно такъв – не искам да го анализирам, не искам и да го квалифицирам. Просто знам, че загубих доверие в него и макар, че го обичам все още твърде силно, вече не го чувствам толкова близък. А мислех, че той е любовта на живота ми, че е моята скала….. Но въпреки всичко, въпреки това, което стори, въпреки обидите и грозните думи, въпреки, че в най-трудните ми моменти не винаги е бил до мен, въпреки разочарованието, много ми се иска да повярвам, че той не е такъв, че е, и ще бъде по-добър, и коректен.

Какъв е този живот, когато имаш повече несигурност, отколкото радост, когато обичаш, но се съмняваш в любовта на половинката си, когато отиваш на работа без желание, когато се връщаш у дома със страх, че нещо може да те нарани, когато се опитваш с цената на всичко да помогнеш на детето си, което страда заради подобно предателство от любимата. Всяко нещо, което напомня за грозната картина от миналата година, за думите казани с гняв, за изречените лъжи, за агресивното му поведение през последните няколко години, за истината, която постепенно научих, за агонията през, която минах и за…… всичките гадости в моя живот, всичко това ме депресира и сякаш изтръгва душата ми, кара сърцето ми да замира… Какъв е този живот?

Искам да съм с гордо вдигната глава, уверена, усмихната. Искам да живея друг живот, искам любовта си, искам сигурността си….искам си усмивката, която ме прави чаровна. Искам да постигна набелязаните цели, да се боря за щастието си и да бъда щастлива. Но, отново идва голямото „НО”. В действителност има само сиво ежедневие, простотии на работното място и безличен живот с малки изключения. На работа се чувствам гадно, защото имам безмозъчен шеф – параноик и още по-безмозъчна дясна ръка, която освен това е и злобна, и завистлива, и алчна, защото ме занимават с глупости, защото не ми дават възможност да работя, да творя, да се развивам, макар да имам огромен потенциал и много идеи. До скоро вкъщи се чувствах използвана, като даденост, като собствена вещ. Времената станаха такива, че и с приятели се виждам рядко поради финансови проблеми и куп други причини. И после бъди позитивен!!!

Но най-гадното, което може да ти се случи е да обичаш някого истински с цялата си душа, да даваш всичко от себе си за него, да живееш и дишаш с него, да се радваш на успехите му, до него да си в трудни моменти, и изведнъж да разбереш, че същия този човек те е манипулирал с цел собствена изгода, че е злоупотребил с добротата ти, че те е лъгал и мачкал достойнството ти, че те е предал по най-просташкия начин. Да разбереш, че е раздавал с цели шепи това, на което си го научил през всичките тези години, на никаквица, без морал и без ценностна система. А на теб е отредил мястото на една съпруга-даденост, която трябва да му осигури конфорта, спокойствието и домашния уют. Ти не го мотивираш, ти не си слънчицето, бебчето, котенцето и т.н., ти нямаш нужда да бъдеш изненадана с нежно цвете, с дребен подарък, с малък жест на внимание… Ти не го караш да се чувства велик, защото не гъделичкаш егото му, не му се размазваш, искрена си, без фалш и без лицемерие… но видиш ли той харесва точно това и толкова се е увлякъл, че не вижда по-далеч от носа си. Готов е да те смачка, ако му попречиш да се радва на увлечението си. В същия момент ти искаш толкова малко от него… Пишеш му стихове, даряваш го с толкова нежност и обич, желаеш го, тръпнеш в леглото за ласка и страстна целувка, за любовна игра…… Радваш се когато децата са го накарали да ти направи изненада, когато сте били заедно, когато те е водил на екскурзии. И в същото време усещаш, че нещо не е наред. Усещаш с цялото си същество присъствието на третия човек… и понеже си твърде емоционален реагираш бурно. Кавгите естествено са за некоретното му поведение и съмнението за изневяра.
Не искам да си спомня клетвите му, лошите и грозни думи изсипвани отгоре ми, обидите и квалификациите. А аз исках толкова малко…..

И ето идва момента на равносметка. Осъзнаваш грешката си, съмняваш се в избора на партньор, разбираш, че години наред си живял в заблуда, че си имал илюзорна представа за един човек. Този човек е бил за теб всичко, бил е любим, бил е приятел, бил е целия ти свят. И в един миг всичко се срутва. Мога да кажа, че много трудно се изплува от такава тиня.
Дадох шанс с надеждата, че нещо ще се промени. Опитах със всички сили да се преборя с погнусата от изневярата, дори направих нещо повече за да се почувствам различно и да повярвам, че може да се прости.
Аз самата се промених много, подредих приоритетите си по друг начин, намерих правилното решение за собствения си живот, скътах дълбоко в душата си разочарованието, казах, че отново мога да обичам истински, че мога да бъда щастлива, че щастието е въпрос на лично усещане. Запалих отново огъня на амбицията в душата си, пожелах красивото… Започнах да се вглеждам повече в себе си и в собствените си желания. Започнах да се обличам много елегантно и да забелязвам със задоволство, че изглеждам добре и че ме забелязват.
Започнах да ценя себе си и да се радвам на дребните неща. Дадох си обещание, че няма да пропускам мига и ще се радвам винаги когато има за какво. Искам оттук нататък животът ми да бъде различен, да бъде по-смислен, да постигна нещо повече. Надявам се децата ми да са щастливи, за да съм щастлива заради тях. Надявам се да намерят достойните хора в живота си, които да ги обичат, да ги подкрепят, да ги правят щастливи и никога да не ги предават….

Аз ще повярвам в себе си. И тъй като много го обичам ще се опитам да му повярвам, че желае да се промени, че вече се е променил, че се е разкаял за грешките си, че ще изкупи греховете си. .
А човекът – непознат, човекът наранил толкова много нежната ми душа, който не разбра и не оцени достойнствата ми, който предаде мен и семейното огнище, който беше толкова груб с най-близките си, ще се опитам да забравя.