Преди година

28 юни беше най-разтърсващият ден за мен преди година. Още щом отворих очи самaта дата ми напомни онзи вцепеняващ миг на болезнената истина, шока от чутото, разкритото предателство, съзнателната манипулация и липсата на морал. Човекът с когото си крачил, когото си подкрепял, на когото разчиташ и изведнъж разбираш колко непознат е той, колко скрити черти има, че му липсва достойнство, че е бил лицемерен, че те е използвал, че те е лъгал…. и те е ПРЕДАЛ!
Като се замисля няма по-страшно нещо от болест и смърт на близък, но има и други ситуации, които са толкова шокиращи, че оставят завинаги следи в душата ти. За мен този ден остана като черен спомен, който при всеки повод ми напомня за случилото се и помрачава настроението ми, както се случи в този ден, една година по-късно. Само си обещах да не повдигам въпроса и по никакъв начин да не напомням за случката. И удържах! Беше ми тъжно, често замълчавах или поглеждах встрани. Той си беше същият , сякаш нищо не се е случило…. А и сигурно е така за него – „Какво толкова съм направил?”….. Давам си сметка, че всъщност за него живота продължи така както го искаше, със семейството и с децата си, въпреки това, което стори. А за мен беше срив…., защото осъзнах, че години съм градила въздушните кули на доброто семейство, години съм изграждала имиджа на добрия съпруг….. и съм обичала безгранично този човек.
С един замах всичко около мен се срути. Спомням си го като на филмова лента – записа, непознатите нотки в гласа, нежните имена, загрижеността за някаква жена без морал и без достойнство, използваща безогледно глупостта на шефа си да се увлече по нея. Искам да забравя тези 42 мин, които помрачиха живота ми, но е много трудно да изтриеш вече направен запис в мозъка си. Шокът е отминал, оставил е само следа, оставил е само болезнен спомен, но ти си и си оставаш разочарован, обиден си и не знаеш защо ти – добрият човек, трябваше да бъдеш наранен, нагрубяван, манипулиран и използван. Знаеш, че не си го заслужавал, знаеш, но това не е достатъчно….. Знаеш, че имаш сили да продължиш, знаеш, че трябва да продължиш и го правиш, но спомена остава и помрачава понякога дните ти. И съмнението, че не си взел правилното решение те тормози, и слабостите, които си проявил през последвалите дни и месеци те изпълват с гняв, и липсата на доверие те изяжда……
Не можеш да накараш някого, та дори и човека с когото си споделил годините да те обича… Не можеш да го промениш, нито да го накараш да те цени и уважава, ако той не иска. Не можеш да го накараш да бъде искрен, ако никога не е бил такъв. Не можеш да изтриеш с гума това, което е сторил, казал или да забравиш изречените думи и обиди. Просто се опитваш да ги забуташ някъде навътре, подсъзнателно да избягаш от тази натрапчивост, да се скриеш от лошите спомени и да не им позволяваш да надничат…. И да продължиш да живееш!
И трябва да живееш, защото всъщност има и толкова хубави мигове и толкова много неща, които те карат да се чувстваш поне мъничко щастлив. Прекрасно е когато разбереш, че децата ти те боготворят и те номинират за “най-добрата мама”. Хубаво е, когато получиш грамота за “най-добър шеф”, и разбереш, че хората, за които си направил толкова много, го оценяват и те уважават….. Огромна е радостта, когато получиш най-хубавите пожелания на рождения си ден…. И когато разбереш, че си забелязвана и като жена…. Много е хубаво да получиш изненадващо цвете, мило пожелание и загадъчна усмивка. А когато същото се повтори и без повод – е, замисляш се….. дали това не е част от приказката – твоята приказка!
Сега имам повече отколкото съм получила за всичките 23 години назад. Да, имам и получавам, но винаги в душата ми надига глава червейчето на съмнението. Дали няма да има отново лъжа, дали няма да се случи пак, дали няма да ме нарани! И то е защото не мога да повярвам, че някой може да обича истински и да причини толкова много болка. Не мога да повярвам, че изведнъж се обръща към теб и започва да те цени и да мълви нежни имена…. Не мога да повярвам, че може да изгради морал и ценностна система, ако до сега не ги е имал….( Това се гради в детството и се възпитава.) Не мога да повярвам, че човек склонен към изневяра и с много силно заложено “его” просто ей така се променя и от раз става друг човек… Но, знаеш ли, може пък и да е така, може де се е отрезвил, може това да му е отворило очите за значимите неща, може…. Няма формула за това.
Понякога се питам, защо толкова много обичам този човек и защо толкова много правя за него, и защо толкова много държа на него, след като не му вярвам? Може би защото ми се иска да е с друго лице и да е този, за когото го мислех. Може би защото ми се иска той е да ЧОВЕКЪТ от моята приказка!!! Защото искам когато го погледна в очите да видя искреност и топлина, да видя нежност и онази голяма обич изградена във времето – като моята към него.
Е, животът понякога поднася изненади и всеки по своему е неудовлетворен в брака си. Имал е съвсем други очаквания, правил е много компромиси, грешил е и не е знаел как да постъпи, не е казвал “обичам те”, защото е мислел, че другия го знае, защото е мислел, че с това, което прави го показва. Не е правел изненади, защото е трябвало да се бори с ежедневните проблеми, да обгрижва и възпитава децата си. Смятал е, че когато той е достоен и верен, че когато има принципи, морал и ценности, то другия до него ще го оцени….и ще го обича. Уви, не е така и затова боли. И затова предателството тежи, и затова спомена от шока, който изживях на миналогодишния 28 юни…..стои и спуска преграда и пречи да се зарадвам истински, да се почувствам щастлива.
А дните се нижат бързо и с гигантски крачки крачим в това смутно и несигурно време. Младостта си отиде и ако целият ми живот оттук нататък е само съмнение, то аз ще се погубя и няма да мога да се радвам на малките и големите МИГОВЕ !!! Значи нямам избор – трябва да се променя, трябва да погледна нещата под друг ъгъл, да сглобя картината, трябва да добия сила и да се справя! Да, да оценя себе си, да имам желязна самоувереност и да не обръщам внимание на тези дребнавости. И тогава животът ми ще е различен. Ще имам време да се огледам, да открия колко може да е красив и да съм щастлива. И ако не го направя, то аз се обричам на сивота, безличие и поредно разочарование.
Трябва да забравя болката, трябва да повярвам, че животът ми оттук нататък ще бъде различен, трябва да отворя сърцето си и да се радвам искрено на всеки миг, на всеки жест. Трябва просто да не се съмнявам. И дано успея заради самата себе си и заради децата си. А той, дано се е поучил от грешките си и дано е помъдрял, защото можем да напишем нашата приказка по различен начин, защото ако наистина се обичаме така както го твърдим, то ще успеем да премахнем преградата, да прескочим пропастта и да сме щастливи.
А иначе моето най-голямо щастие са децата – когато те са щастливи, когато жънат успехи, когато се смеят. Тогава и моята усмивка грее на лицето.