28 юни беше най-разтърсващият ден за мен преди година. Още щом отворих очи самaта дата ми напомни онзи вцепеняващ миг на болезнената истина, шока от чутото, разкритото предателство, съзнателната манипулация и липсата на морал. Човекът с когото си крачил, когото си подкрепял, на когото разчиташ и изведнъж разбираш колко непознат е той, колко скрити черти има, че му липсва достойнство, че е бил лицемерен, че те е използвал, че те е лъгал…. и те е ПРЕДАЛ!
Като се замисля няма по-страшно нещо от болест и смърт на близък, но има и други ситуации, които са толкова шокиращи, че оставят завинаги следи в душата ти. За мен този ден остана като черен спомен, който при всеки повод ми напомня за случилото се и помрачава настроението ми, както се случи в този ден, една година по-късно. Само си обещах да не повдигам въпроса и по никакъв начин да не напомням за случката. И удържах! Беше ми тъжно, често замълчавах или поглеждах встрани. Той си беше същият , сякаш нищо не се е случило…. А и сигурно е така за него – „Какво толкова съм направил?”….. Давам си сметка, че всъщност за него живота продължи така както го искаше, със семейството и с децата си, въпреки това, което стори. А за мен беше срив…., защото осъзнах, че години съм градила въздушните кули на доброто семейство, години съм изграждала имиджа на добрия съпруг….. и съм обичала безгранично този човек.
С един замах всичко около мен се срути. Спомням си го като на филмова лента – записа, непознатите нотки в гласа, нежните имена, загрижеността за някаква жена без морал и без достойнство, използваща безогледно глупостта на шефа си да се увлече по нея. Искам да забравя тези 42 мин, които помрачиха живота ми, но е много трудно да изтриеш вече направен запис в мозъка си. Шокът е отминал, оставил е само следа, оставил е само болезнен спомен, но ти си и си оставаш разочарован, обиден си и не знаеш защо ти – добрият човек, трябваше да бъдеш наранен, нагрубяван, манипулиран и използван. Знаеш, че не си го заслужавал, знаеш, но това не е достатъчно….. Знаеш, че имаш сили да продължиш, знаеш, че трябва да продължиш и го правиш, но спомена остава и помрачава понякога дните ти. И съмнението, че не си взел правилното решение те тормози, и слабостите, които си проявил през последвалите дни и месеци те изпълват с гняв, и липсата на доверие те изяжда……
Не можеш да накараш някого, та дори и човека с когото си споделил годините да те обича… Не можеш да го промениш, нито да го накараш да те цени и уважава, ако той не иска. Не можеш да го накараш да бъде искрен, ако никога не е бил такъв. Не можеш да изтриеш с гума това, което е сторил, казал или да забравиш изречените думи и обиди. Просто се опитваш да ги забуташ някъде навътре, подсъзнателно да избягаш от тази натрапчивост, да се скриеш от лошите спомени и да не им позволяваш да надничат…. И да продължиш да живееш!
И трябва да живееш, защото всъщност има и толкова хубави мигове и толкова много неща, които те карат да се чувстваш поне мъничко щастлив. Прекрасно е когато разбереш, че децата ти те боготворят и те номинират за „най-добрата мама“. Хубаво е, когато получиш грамота за „най-добър шеф“, и разбереш, че хората, за които си направил толкова много, го оценяват и те уважават….. Огромна е радостта, когато получиш най-хубавите пожелания на рождения си ден…. И когато разбереш, че си забелязвана и като жена…. Много е хубаво да получиш изненадващо цвете, мило пожелание и загадъчна усмивка. А когато същото се повтори и без повод – е, замисляш се….. дали това не е част от приказката – твоята приказка!
Сега имам повече отколкото съм получила за всичките 23 години назад. Да, имам и получавам, но винаги в душата ми надига глава червейчето на съмнението. Дали няма да има отново лъжа, дали няма да се случи пак, дали няма да ме нарани! И то е защото не мога да повярвам, че някой може да обича истински и да причини толкова много болка. Не мога да повярвам, че изведнъж се обръща към теб и започва да те цени и да мълви нежни имена…. Не мога да повярвам, че може да изгради морал и ценностна система, ако до сега не ги е имал….( Това се гради в детството и се възпитава.) Не мога да повярвам, че човек склонен към изневяра и с много силно заложено „его“ просто ей така се променя и от раз става друг човек… Но, знаеш ли, може пък и да е така, може де се е отрезвил, може това да му е отворило очите за значимите неща, може…. Няма формула за това.
Понякога се питам, защо толкова много обичам този човек и защо толкова много правя за него, и защо толкова много държа на него, след като не му вярвам? Може би защото ми се иска да е с друго лице и да е този, за когото го мислех. Може би защото ми се иска той е да ЧОВЕКЪТ от моята приказка!!! Защото искам когато го погледна в очите да видя искреност и топлина, да видя нежност и онази голяма обич изградена във времето – като моята към него.
Е, животът понякога поднася изненади и всеки по своему е неудовлетворен в брака си. Имал е съвсем други очаквания, правил е много компромиси, грешил е и не е знаел как да постъпи, не е казвал „обичам те“, защото е мислел, че другия го знае, защото е мислел, че с това, което прави го показва. Не е правел изненади, защото е трябвало да се бори с ежедневните проблеми, да обгрижва и възпитава децата си. Смятал е, че когато той е достоен и верен, че когато има принципи, морал и ценности, то другия до него ще го оцени….и ще го обича. Уви, не е така и затова боли. И затова предателството тежи, и затова спомена от шока, който изживях на миналогодишния 28 юни…..стои и спуска преграда и пречи да се зарадвам истински, да се почувствам щастлива.
А дните се нижат бързо и с гигантски крачки крачим в това смутно и несигурно време. Младостта си отиде и ако целият ми живот оттук нататък е само съмнение, то аз ще се погубя и няма да мога да се радвам на малките и големите МИГОВЕ !!! Значи нямам избор – трябва да се променя, трябва да погледна нещата под друг ъгъл, да сглобя картината, трябва да добия сила и да се справя! Да, да оценя себе си, да имам желязна самоувереност и да не обръщам внимание на тези дребнавости. И тогава животът ми ще е различен. Ще имам време да се огледам, да открия колко може да е красив и да съм щастлива. И ако не го направя, то аз се обричам на сивота, безличие и поредно разочарование.
Трябва да забравя болката, трябва да повярвам, че животът ми оттук нататък ще бъде различен, трябва да отворя сърцето си и да се радвам искрено на всеки миг, на всеки жест. Трябва просто да не се съмнявам. И дано успея заради самата себе си и заради децата си. А той, дано се е поучил от грешките си и дано е помъдрял, защото можем да напишем нашата приказка по различен начин, защото ако наистина се обичаме така както го твърдим, то ще успеем да премахнем преградата, да прескочим пропастта и да сме щастливи.
А иначе моето най-голямо щастие са децата – когато те са щастливи, когато жънат успехи, когато се смеят. Тогава и моята усмивка грее на лицето.

Измина почти година….

Измина почти година, но в мен все още има много гняв и това ми пречи да се чувствам добре. Не съм щастлива, макар с цялото си сърце да го желая и да правя опити да постигна поне малка частица от него. Въпреки, че мога да кажа с чисто сърце: „Вече получавам много повече – има и внимание, и нежност, и спокойствие, и единомислие, и привързаност….“

Иска ми се да забравя за случката и да повярвам, че ние сме от малкото щасливи семейства достигнали третия етап на любовта – силната и истинска любов, безмерната обич…, че наистина ни е провървяло, че сме се открили. Искам да повярвам, че макар да е изминал почти четвърт век съвместен живот продължава да ни е добре заедно, че имаме какво да си кажем един на друг, че на много неща гледаме по един и същ начин, че дори когато спорим, в споровете ни се ражда истината, че няма разочарование, че има разбиране. Но има едно голямо „НО”…. А именно шока от преживяното миналата година и изтръгнатото доверие…

Липсата на доверие ме убива и не знам дали след всичко случило се, някога ще го върна. А и като се замисля един човек, който е извършил това, то то не му е нито за първи път, нито ще му бъде за последно. На такива слаби мъже, които лесно се поддават на изкушенията и не могат да оценят красивото, доброто и предават с лекота човека, който е дал толкова много, не може да им се има доверие. Те винаги ще те предават, защото са себелюбиви, егоистични и са без морал. Не знам дали моя съпруг е точно такъв – не искам да го анализирам, не искам и да го квалифицирам. Просто знам, че загубих доверие в него и макар, че го обичам все още твърде силно, вече не го чувствам толкова близък. А мислех, че той е любовта на живота ми, че е моята скала….. Но въпреки всичко, въпреки това, което стори, въпреки обидите и грозните думи, въпреки, че в най-трудните ми моменти не винаги е бил до мен, въпреки разочарованието, много ми се иска да повярвам, че той не е такъв, че е, и ще бъде по-добър, и коректен.

Какъв е този живот, когато имаш повече несигурност, отколкото радост, когато обичаш, но се съмняваш в любовта на половинката си, когато отиваш на работа без желание, когато се връщаш у дома със страх, че нещо може да те нарани, когато се опитваш с цената на всичко да помогнеш на детето си, което страда заради подобно предателство от любимата. Всяко нещо, което напомня за грозната картина от миналата година, за думите казани с гняв, за изречените лъжи, за агресивното му поведение през последните няколко години, за истината, която постепенно научих, за агонията през, която минах и за…… всичките гадости в моя живот, всичко това ме депресира и сякаш изтръгва душата ми, кара сърцето ми да замира… Какъв е този живот?

Искам да съм с гордо вдигната глава, уверена, усмихната. Искам да живея друг живот, искам любовта си, искам сигурността си….искам си усмивката, която ме прави чаровна. Искам да постигна набелязаните цели, да се боря за щастието си и да бъда щастлива. Но, отново идва голямото „НО”. В действителност има само сиво ежедневие, простотии на работното място и безличен живот с малки изключения. На работа се чувствам гадно, защото имам безмозъчен шеф – параноик и още по-безмозъчна дясна ръка, която освен това е и злобна, и завистлива, и алчна, защото ме занимават с глупости, защото не ми дават възможност да работя, да творя, да се развивам, макар да имам огромен потенциал и много идеи. До скоро вкъщи се чувствах използвана, като даденост, като собствена вещ. Времената станаха такива, че и с приятели се виждам рядко поради финансови проблеми и куп други причини. И после бъди позитивен!!!

Но най-гадното, което може да ти се случи е да обичаш някого истински с цялата си душа, да даваш всичко от себе си за него, да живееш и дишаш с него, да се радваш на успехите му, до него да си в трудни моменти, и изведнъж да разбереш, че същия този човек те е манипулирал с цел собствена изгода, че е злоупотребил с добротата ти, че те е лъгал и мачкал достойнството ти, че те е предал по най-просташкия начин. Да разбереш, че е раздавал с цели шепи това, на което си го научил през всичките тези години, на никаквица, без морал и без ценностна система. А на теб е отредил мястото на една съпруга-даденост, която трябва да му осигури конфорта, спокойствието и домашния уют. Ти не го мотивираш, ти не си слънчицето, бебчето, котенцето и т.н., ти нямаш нужда да бъдеш изненадана с нежно цвете, с дребен подарък, с малък жест на внимание… Ти не го караш да се чувства велик, защото не гъделичкаш егото му, не му се размазваш, искрена си, без фалш и без лицемерие… но видиш ли той харесва точно това и толкова се е увлякъл, че не вижда по-далеч от носа си. Готов е да те смачка, ако му попречиш да се радва на увлечението си. В същия момент ти искаш толкова малко от него… Пишеш му стихове, даряваш го с толкова нежност и обич, желаеш го, тръпнеш в леглото за ласка и страстна целувка, за любовна игра…… Радваш се когато децата са го накарали да ти направи изненада, когато сте били заедно, когато те е водил на екскурзии. И в същото време усещаш, че нещо не е наред. Усещаш с цялото си същество присъствието на третия човек… и понеже си твърде емоционален реагираш бурно. Кавгите естествено са за некоретното му поведение и съмнението за изневяра.
Не искам да си спомня клетвите му, лошите и грозни думи изсипвани отгоре ми, обидите и квалификациите. А аз исках толкова малко…..

И ето идва момента на равносметка. Осъзнаваш грешката си, съмняваш се в избора на партньор, разбираш, че години наред си живял в заблуда, че си имал илюзорна представа за един човек. Този човек е бил за теб всичко, бил е любим, бил е приятел, бил е целия ти свят. И в един миг всичко се срутва. Мога да кажа, че много трудно се изплува от такава тиня.
Дадох шанс с надеждата, че нещо ще се промени. Опитах със всички сили да се преборя с погнусата от изневярата, дори направих нещо повече за да се почувствам различно и да повярвам, че може да се прости.
Аз самата се промених много, подредих приоритетите си по друг начин, намерих правилното решение за собствения си живот, скътах дълбоко в душата си разочарованието, казах, че отново мога да обичам истински, че мога да бъда щастлива, че щастието е въпрос на лично усещане. Запалих отново огъня на амбицията в душата си, пожелах красивото… Започнах да се вглеждам повече в себе си и в собствените си желания. Започнах да се обличам много елегантно и да забелязвам със задоволство, че изглеждам добре и че ме забелязват.
Започнах да ценя себе си и да се радвам на дребните неща. Дадох си обещание, че няма да пропускам мига и ще се радвам винаги когато има за какво. Искам оттук нататък животът ми да бъде различен, да бъде по-смислен, да постигна нещо повече. Надявам се децата ми да са щастливи, за да съм щастлива заради тях. Надявам се да намерят достойните хора в живота си, които да ги обичат, да ги подкрепят, да ги правят щастливи и никога да не ги предават….

Аз ще повярвам в себе си. И тъй като много го обичам ще се опитам да му повярвам, че желае да се промени, че вече се е променил, че се е разкаял за грешките си, че ще изкупи греховете си. .
А човекът – непознат, човекът наранил толкова много нежната ми душа, който не разбра и не оцени достойнствата ми, който предаде мен и семейното огнище, който беше толкова груб с най-близките си, ще се опитам да забравя.

Отдавна не съм писала и не съм изливала душата си.
Ето започна Новата година и както лети няма да я усетя пак. Дните са еднообразни, сиви, с много работа и много задачи. Това вече ме изнервя и ми се иска да има поне за малко край. Ей тъй да си помързелувам, да си чета книжка, да не мисля постоянно за задачи и приоритети. Ех, ако можех да отида на санаториум с процедури всеки ден…Само мечта….
Иначе при мен все същото. Болката си е вътре и ако не е работата, би ме „изяла“. Все по-малко време имам за размисъл и по-рядко се гневя, но пък сетя ли се…. да не си ми насреща.
Жадувам за липсващото в моя живот. Едва сега разбирам колко много ми е липсвала любовта. Децата растяха със своите проблеми, аз тичах покрай тях и не мислех за себе си. Сега когато са далече и пораснаха, все по-често се замислям за своите нужди и откривам неподозирано до сега желание за нежност, за внимание, за изненади.
Не знам дали някога ще ги получа, дали ще кацне и на моето рамо птичето на щастието.
Често се замислям какво всъщност е щастието. Казват и пишат в книгите, че то е в главата ти и е въпрос на лично усещане…. Да, но аз не го усещам.
Работата ми е добра, решавам бързо проблемите, справям сe с предизвикателствата, децата ми са студенти, имам си дом, кола, приятели. Да, всичко е хубаво, но не съм щастлива.
Всъщност през последните две години си дадох сметка, че не съм щастлива, но го усетих осезателно след 28.06.2008г., когато всичко се срути в един миг. Сякаш ми се отне почвата под краката и аз останах в бурния океан на наранената си душа без надежда. И от тогава се питам често дали някога ще позная истинското щастие и има ли го…….. Искам нещо много лично и много красиво. Но къде да го намеря?
Всъщност проблемът е, че искам да съм щастлива с моя съпруг, а не да го търся навън……
Да, той се опитва да прави нещо според разбиранията си, но аз не му вярвам, а и някак си ми изглежда като игра – фалшива игра. Няма изненади, няма я онази близост – неподправена и истинска, няма го онова приятелство, когато споделях всичко с него. ( Как изведнъж може да се промени животът ти и да разбереш, че 25 год си живял с човек, който не си опознал добре, че живееш по негови правила, че не си щастлив и си по-често тъжен и неразбран. )
И като се замислиш сивото ежедневие убива всякакви чувства, камо ли да си щастлив или да започнеш да живееш отново след такъв срив на доверие. Продължихме живота заедно, но сякаш по взаимно съгласие за търпимост, а не защото истински се обичаме. Останал е навика да сме заедно, да се грижа за него, да го посрещам и изпращам, да се тревожа когато е болен или пътува в сняг и лед. Да говорим само за работата и проблемите с нея, за децата и изпитите. И по-често прибирам се вкъщи, слагам масата, вечеряме в мълчание пред телевизора, или ако попитам как е минал деня – получавам някакъв отговор с вперен поглед в поредния кадър. Пием по чаша вино, но без наслада. И после „Стани богат“, филм, на който се чува гръмко хъркане…. И след това в леглото за да продължим уморени съня със стряскане, скачане и бълнуване, със спиране на дишането и хъркане… И така ден подир ден, и кажи, че щастието ти е в главата… Глупост!!!
Може би при повечето семейни е така, но аз не искам това! Искам други отношения, защото животът е кратък!
Как точно си представям семейното щастие? – Интересен въпрос! Трябва ми доста време за да го опиша. Пък и няма формула за това. Нека си остане лично…..Нали щастието се измерва не с броя на вдишванията, а с миговете в които ти спира дъха…. При мен са били много малко тези мигове.

Още един ден

Оказа се, че не познавам съпруга си макар да имаме вече 25 год. съвместен живот. Просто съм го приемала такъв какъвто съм искала да бъде, а не какъвто е в действителност и затова сега съм много разочарована и не му вярвам. Всъщност последните две години се замислих за странностите му, за успешните манипулации, за себелюбието му, за голямото му самочувствие и силното его. Мисля, че основно се ръководи от това на него да му е добре, да му е спокойно и е много важно какво мислят чуждите хора за него. Всъщност не знам. Разбирам само, че далеч не го познавам и се страхувам да му се доверя оттук нататък. Продължавам да си мисля, че ме манипулира с цел собствена изгода. Като се върне еуфоричен от работа си мисля, че пак е намислил нещо и ще ме излъже. Макар наскоро да разговаряхме така, че докосна струните на моето сърце и за момент си помислих, че е намерил верния път към мен, сега не съм убедена в това. Всъщност докато е в стрес е различен, а когато е в собствени води си е същия, без дори намек за промяна. А и аз се лутам все още много. Вероятно е заради тези две години лъжи и последствията от тях и заради страха, че отново може да ме нарани. „Вълкът козината си мени, но нрава не“- едва ли той ще е по-различен….
Може би и затова никога няма да му повярвам и никога няма да съм спокойна с него. Знам, че компромисът, който направих ще ми тежи цял живот. Но имам ли избор? А и децата искат своя си баща. Каквото и да е направил за тях той е баща им и те си го обичат. А и аз не виждам живота си без него. Твърде много и силно съм го обичала….Твърде много съм дала от себе си….

:-(

:-(

Днес не знам защо, но съм много тъжна. Не ми се говори и още малко ще се разплача. Отново сутринта се събудих с неприятен привкус от близкото време и лошия спомен.

Искам да се отърся от това и да го загърбя, но не мога. Не мога да забравя.

Искам да се радвам на всеки един миг, но ми липсват много неща. Душата ми е изтерзана и трябва нещо много силно да я изведе от транса. Не знам кога ще стане това и дали моят съпруг ще намери пътя към мен. В момента всичко е в неговите ръце.  А ако някой друг намери пътя към мен и запълни моите липси? Тогава какво?

Още един ден от живота ми

Знаете ли, винаги съм си мислила, че когато човек е добър по душа, обича професията си и е добър като специалист,  когато изглежда добре, даже много добре ( макар да съм на 46 – имам завидна фигура и  много чар), когато е отдаден на семейството си, обича с цялата си душа, има морал и ценностна система, умен е, разумен е, когато колегите му го уважават, подчинените му го обичат ,  не може да му се случват такива неща, но уви…. никой не е застрахован от нищо. Пък и не съм идеалната жена – и аз си имам кусури.

Моят съпруг имаше всичко това, но не се задоволи, а потърси една маймуна със самочувствие – нито е хубава, нито ме превъзхожда с нещо -  просто има както го наричат фриволно поведение….. Не знам какви липси е запълвал и какво му е липсвало наистина. Не мога да ги разбера мъжете. Вярно е, че нямам голямо самочувствие, а би трябвало да имам. Вярно е, че давам твърде много, така че не оставям почти нищо за себе си. Вярно е, че съм много емоционална и често паля на четвърт ( което не харесвам у себе си ). Вярно е, че бях твърде сигурна в мъжа си – в неговата вярност и коректност, а и си мислех, че като задоволявам всички желания той ще ме обича  винаги….  / Много грешна представа, нали?……/

Веднъж даже чух, че имал жена за милиони и че му завиждат за мен…… Но какво от това, той пак ми изневери. Не бях на нужното ниво ли? Не съм достатъчно красива ли? Не знам какво му е липсвало или пък може да му е омръзнало еднообразното ежедневие в семейството, проблемите с децата, умората от работата, липсата на време за разговори и т.н.  Но той сам си го правеше това. Върне се от работа – бил уморен, вдига си краката пред телевизора или сяда на компютъра, после заспива… И всеки ден едно и също. Спря да споделя с мен, не разговаряхме, не се смеехме… А и аз на две работи се разкъсвах, вкъщи всичко да е перфектно, той да е с перфектно изгладени ризи всеки ден… ( Ако го видите – добре гледан мъж, зад който стои достойна жена).

Бавно и постепенно на мен започнаха да ми се отварят очите, че нещо в поведението му не е както трябва. И така две години в мъка, болка и съмнение.  Сега вече всичко знам – не ми е лесно да преглътна. Сега съм разочарована и на прага на  една дилема. Но снощи най-после разговаря открито с мен и каза много неща, които звучаха искрено и ми дадоха надежда, че е осъзнал грешката си и се опитва да я поправи. Желае да продължим заедно напред и да изградим чисто нов край. Желае да имаме повече мигове, от които да ни спира дъха и т.н.

Да му повярвам ли? Да загърбя ли лошия спомен и да се опитам да го забравя? Да му простя ли?

19.11.2008

Днес ми се случи нещо, което малко ме отрезви. Дано да е истина, но най-после чух такива слова, които ме накараха сериозно да се замисля и да повярвам, че съпругът ми е размислил и е решил да докаже, че е моята скала и единствена съм за него аз. Дано да е вярно, но сърцето ми трепна от искреността в думите и отношението му към мен.

Ще му дам възможност да докаже твърденията си. Пък може и да е наистина толкова искрен, колкото почувствах. Ех, дано…..

И макар денят да беше мрачен, и макар да беше тъжен в началото, края му беше различен и сякаш светлина огря и на моя хоризонт. Все оше съм тревожна, но някак си в сърцето ми се разля мека топлина и трепна от миничко щастие… Дано наистина се случи това, което ми обеща….

14.11.2008г.

Днес е един прекрасен, слънчев, есенен ден, а моята душа е мрачна. Нямам желание за нищо. Не ми се говори с никой, не ми се разхожда покрай морето, дори на фитнес не ми се ходи, на шопинг терапия също. Бързах да се върна от работа у дома  и да се скрия. Не ми се гледа телевизия, не ми се четат книжки, не ми се слуша музика. Просто нямам желание за нищо. Това говори за депресия и тя вече продължава твърде дълго.

Може би защото и децата ги няма и не ми стига, че ги чувам само по телефона. Но те са вече големи и със свои проблеми.  И би трябвало да съм щастлива с такива прекрасни деца, да се смея и да се радвам всеки ден…..

Намирам си поводи да тъгувам, да се самобичувам, да си търся кусури, да се връщам назад във времето и то най-вече да си спомням несгодите. Никога не съм била толкова негативен човек и сега не се харесвам. Искам да си върна усмивката, да съм щастлива, да се радвам на всеки един миг….. искам, а не правя нищо за това. Сигурно накрая ще се разболея наистина. Толкова много неща ми липсват, а колко малко ми трябва да съм щастлива.

Понякога ми идва да изкрещя, че го мразя затова което ми причини, затова че ме е предал, че ме е лъгал, че ме мачкаше умишлено, а понякога ми е безразлично всичко. Понякога като го гледам заспал пред телевизора ми идва нежно да го погаля и да го целуна и да му кажа, че все още го обичам…. В душата ми е буря от всякакви чувства. Но най-ясно изпъква болката. Тя ме е обхванала с клещи и направо ме задушава. Непрекъснато чувам в ушите си как я наричаше с най-нежни имена, как я прегръщаше горещо и целуваше навсякъде, как и шепнеше, че я обича…. И какво му е дала тя, че толкова се беше влюбил и толкова много е дал от себе си за нея? Мнооого ме болииии…… Боли ме, че беше гаден с мен през всичкото това време, когато се е „лигавел“ с нея. И как ме манипулираше само! Та само за това трябва да не го погледна, а не да му давам шанс….Трябваше да остане сам или като е толкова влюбен да отиде при нея -  тя  да се грижи за него, тя да му изгради ново семейство.   Мнооогооо ме болиии…. Не знам дали някога ще забравя това, което чух по диктофона. И дали някога ще  му повярвам,  дали някога ще го обичам така както преди, дали някога ще бъда отново щастлива. Не пожелавам на никой да чуе със собствените си уши какво говори любимия му човек на любовницата си. Това е просто безумно сриващо и убиващо. Да разбереш, че независимо от всичкото добро, което си направил за този човек, той е предпочел една фалшива и лека жена, поздравявал я с красиви песни, подарявал й подаръци, всеки ден я засипвал с куп нежни имена, прегръдки и целувки. А в същото това време ти се грижиш за него и получаваш хули и гадни приказки ако му намекнеш, че се съмняваш в неговата коректност. Засипваше ме със злоба и заплахи, че ще се махне от мен, че съм го ревнувала, че той бил достоен и че ме обичал. И…Господи излиза от къщи, дига телефона и започва да реди с нежен глас на чуждата жена нежни имена и с къдрав смях да й се радва….Каква гадост… Как се прощава това и как се забравя…

Може би като пиша малко ми олеква.

Не мога да проумея и не знам защо реших да му дам шанс. Може би защото все още го обичам и защото дъщеря ни ме помоли……..Не знам… Дано намеря сили в себе си и да продължа да живея. Пред него се държа, защото той изпада в гняв, че съм му напомняла, че съм го връщала назад, че той си изпълнявал обета…. Да, но не може да изтрие стореното…. Не може да премахне болката, а тя ме съсипва. А и на тази курва нищо не й се случи. Нейният съпруг дори и не подозира. Нейното семейство не се разруши…

Още един мрачен ден…

Не минава сутрин като отворя очи да не се сетя за това какво ми причини човека, който обичах и беше всичко за мен. Предателството му е толкова грозно, че не мога да намеря оправдание за постъпката му и съответно прошка. Обичах да се гуша в него, исках да ме целува и нежно, и страстно, исках да ме обича така както аз го обичах, а сега го чувствам толкова чужд и далечен, че ми е добре когато го няма. Когато правиш нещо винаги трябва да мислиш и за последиците. Не си сам в живота, имаш отговорности, трябва да си за пример на децата си, трябва да си тяхната опора, трябва да бъдеш коректен и честен. А когато покажеш, че нямаш морал и ценностна система, че се държиш като тинейджър, а не като улегнал  достоен мъж и баща мисля, че си загубил най-важното. Трудно се гради оттук нататък, много трудно, още повече да възстановиш загубеното доверие.

Tвърди, че ме обичал, но аз не мисля така. Ако обичаш някой – първо не би му причинил това, което причини на мен, второ би се замислил и би взел най-правилното решение – а именно колкото може по-далеч от причината и естествено никакви поводи за съмнение. Трето – коренна промяна и желание да доставиш радост, да охажваш и непрекъснато да намираш различни начини да покажеш любовта си. Като че ли се опитва да направи  нещо, но не е всъщност повече отколкото преди, без романтичност и истинска любов. Освен това си е пак агресивен и то ако наруша  по някакъв начин неговите правила.

Бих била щастлива, ако и да получавах малко, но да бъде искрено и без игра. Сега си мисля, че тъй като съм много наранена не преценявам трезво нещата и във всичко търся умисъл и притворство. Просто не му вярвам. Болката ми струи почти ежедневно и определя чувствата, несигурността и страха да не ме нарани отново. Като изплашено дете се крия зад маската на безразличието и се затварям в себе си. Истината е, че се страхувам, че не му вярвам, че ме обича и че е приключил с тази жена.

Често се замислям за връзката му, която е била толкова време, която сам е търсел и провокирал.  Често  се сещам за многото грозни думи и обиди в този период. Освен това той е направил така, че споделяйки всичко с тази мръсница е принизил моята роля в семейството до един изпълнител на неговите желания и е дал самочувствие на една пикла да си мисли, че е нещо много повече от мен и, че е незаменима и, че запълва толкова много липси…..Имал е силна духовна връзка с тази жена, а аз съм била просто съпругата, майката на децата му и нищо повече. Осигурявала съм  СПОКОЙСТВИЕТО, УЮТА В ДОМА МУ  И КОМФОРТА МУ – НА ДОБРЕ ГЛЕДАН МЪЖ…… / Когато един път се разсърдих разбирайки, че той споделя всичко с нея ми се отговори злобно и с настървение – “ Ще споделям с когото си искам и ти не си тази, която ще ми забрани!“…. “ Или „Няма да ми се месиш, не те интересува личния ми живот“.

Не може да споделяш всичко с един чужд човек и да не те интересува какво мисли половинката ти. Не може и да казваш – „какво толкова съм направил, просто си имах приказката с нея“./Това всъщност е и най-голямото предателство спрямо мен. Как да обичаш такъв предател…. Две години е споделял всичко с нея, две години тя знаеше какво се случва в семейството ми. Две години той ме манипулираше, обиждаше, сриваше и всичко това с цел собствена изгода. Колкото минава времето толкова повече изпъкват в съзнанието ми онези грозни сцени и мачкане на достойнството ми. Той просто си играеше с мен. Е, кажете ми как се обича такъв човек? Как се прощава на такъв човек? И дали той някога ще осъзнае грешката си – или е твърде себичен и егоист….

С всеки изминат ден аз чувствам как бавно и постепенно обичта си отива. Започва да ми е безразлично някак всичко. Той просто ме унищожи. Дали някога ще върна усмивката си на лицето и дали ще грее онзи чар, който привличаше всички, след като душата ми е мрачна… Мразя го, че ме нарани така и най-вече че съзнателно ме манипулираше и мачкаше……. Поне да не бях го направила това, което е и да не бях давала толкова от себе си, и той да позволи на тази мърла да пие от извора…… нямаше да ми е толкова гадно…..и ако поне един път да бях погледнала встрани по-лесно щях да простя….

Как искам да не се бе случвало това и аз да съм щастлива, обградена с много обич. До мен да стои един достоен мъж и силен като скала. Да го гледам в очите и да потъвам в нежността, да се чувствам велика с прекрасни деца и мъж, моята мечта. Колко малко му трябва на човек да е щастлив!

А той продължава да ме пита „Ти бибичаш тати?“ Не знам дали наистина ме обича или това е отново неговата игра. Не му вярвам, а и като ми намигне изтръпвам, защото това правеше и през изминалите две години… Как не разбра, че това мен пък ме връща назад…

Мечтая за деня в който ще се събудя без черни мисли в главата, че ще погледна на него с други очи, че той ще се промени и ще докаже това…. Дали някога ще се случи? Да се надявам ли?

Последна изповед

Преди една година на този ден бях решила да сложа край на нещастния си живот. Бях написала едно писмо адресирано до човека, който ме изтормози и който умишлено ме манипулираше. Приятелката ми, която премина с мен този ад две години, изживявайки  всяка седмица терзанията ми, болката от предателството и различните решения, които вземах за себе си, беше сериозно притеснена и с основание. Пътувах до Ямбол и през цялото време си мислех как не мога да продължа да живея така. На тапирестото животно до мен изобщо не му пукаше какво мисля. Той си развяваше байряка и си правеше каквото си реши. Напразно виках, молих, плаках. Напротив ставаше все по-агресивен и по-злобен. Дори започна да ме манипулира с приказки и сълзи, че не го оставям на спокойствие, че иска да се махне от мен и повече да не ме погледне, но и децата не го интересували. Искал само спокойствието. Бях шокирана от тези му изявления и си помислих, че пък може и да не съм права. Бях решила да не го нападам, че ми изневерява и да си трая….  Но с всеки изминат ден само се потвърждаваше неговата некоректност и лъжа. И така реших – стига…. Но както си мислех варианти на безумното ми решение детето ми се обади и ме извади от унеса. Тогава се съвзех и реших, че няма да правя нищо, което би навредило на тях. Те имаха и имат  нужда от мен и като знам колко безскрупулен е баща им, щяха само да страдат, защото никой не може да ме замени. Стегнах се и започнах да си повтарям, че аз имам цена, че съм достойна, че недостойния е той, че дори е за съжаляние и започнах да си повтарям, че го мразя….. И така известен период наистина го мразех и дните ми отминаваха по-лесно. Забравих за решението си и започнах да си търся развлечения. Един човек се появи точно в този момент и направи живота ми по-смислен. Разбрах, че има много хора, които ме уважават и ценят, разбрах, че стига да искам мога да си открадна щастие. Но тогава осъзнах, че не мога да изневеря на семейното огнище. Това съм аз – коректна и макар да имах основание да отвърна на предизвикателството с подобно отношение аз се затворих още повече в себе си. Не допусках никой до душата си освен моята приятелка-сестричка, на чието рамо продължих да плача. Бях в безизходица и не знаех какво да реша. Минаха много мисли и много решения, но едното беше най-сигурно. Замислих се, че ако направя запис на изневярата и му го покажа като факт, той ще престане да ме манипулира и ще си отиде от моя живот. Вече исках само това. Не вярвах на сълзите му, на заклеването, че е невинен, не му вярвах изобщо. Просто бях сигурна, че ми изневерява. Нямах сили да продължа живота си така. Исках свободата за да намеря за себе си щастието.

И така дойде съдбовния момент – купих диктофон. Много дни се терзаех как най-безобидно да го поставя така, че да запише всичко. Сърцето ми тупаше бързо, гласът ми беше тревожен и се страхувах да не се издам. Направих го и през цялото време се молех да не го открие. Но той беше така заслепен от играта, която играеше, че не се е усъмнил. Беше 28 юни когато чух записа. Направо онемях, сърцето ми спря да бие за миг, болката ме обхвана и стегна с клещи и сякаш света свърши. И тогава си дадох сметка, че всъщност аз все още го обичах и че дълбоко в душата си не очаквах чак такова предателство….., може би донякъде повлияна от неговите излияния. Исках по-скоро да се уверя, че аз греша, а не той…  Но фактите говореха друго и то много по-грозно отколкото си бях мислила….

Не знам, кое точно ме накара да му дам шанс. Може би децата и желанието да имам семейство. Никой не можеше да замести изминалите 25 год. и най-вече не можех да върна времето назад. Как исках никога да не съм го срещала, да не бях се влюбвала в него. Точно в този момент наистина го намразих….. Не исках да го виждам и чувам – просто исках на другия ден да го няма у дома…. Но той направи жест и дойде още същата вечер. Опита се да се измъкне отново с лъжи и сега си давам сметка, че го е направил от страх за себе си, не заради мен. Направил го е заради децата и заради баща си, пред които го изобличих. Не знам дали съжалява, не знам какво мисли, не знам колко време ми е изневерявал, само мога да гадая. Болката остана в мен дълбоко. Исках да науча истината, но колкото повече я научавах толкова повече се отдалечавах от него. И сега го гледам като чужд човек. Изпитвам все още някакви чувства, но не и онази любов… Той просто унищожи всичко в мен.

Снощи исках да му кажа колко много ме е наранил и как преди една година можеше да ме загуби, а той пак същия манипулатор… „Не ме връщай назад. Ти обеща и аз те обичам“. Според мен той обича само себе си и всичко прави на първо място за себе си. Всъщност много правилно го беше казал – иска спокойствието си…. Няма значение с каква цена от другата страна. Исках да се промени, исках да осъзнае грешката си, исках да се извини искрено, исках дори да се пържи в ада на собствената си съвест…, но той е егоист. Не иска да се връща назад, a и не мисля, че съжалява за стореното. Това му е втората природа и като се замисля повечето време от съвместния ни живот той е бил полигамен и повече е мислел за другите жени отколкото за мен… Иначе не би се държал така с мен, не би ме обиждал когато го търсех за съвет като приятел, не би ме хулил когато исках да се опра на неговото рамо, не би ме манипулирал с цел единствена – собствена изгода…..

Не знам дали някога ще върна доверието, дали изобщо ще живея с него онзи смислен живот. Но всъщност аз съм се заблуждавала, че имам живот с него. Искам да извикам в лицето му – животът ми беше ад с теб. Беше по-труден отколкото хубав. Той не ме заслужава… Искам да върна времето назад и да не бях го срещнала. Искам да не бях забременявала и заради това да се ожени за мен. Вероятно не е искал да сме семейство и не е искал да се ожени за мен, затова си е търсел любовници. Единствено не съжалявам за децата си – те са прекрасни и заслужават да са щастливи. Това е, което ме крепи. Не му вярвам и сигурно никога няма да му повярвам. „Вълкът козината си мени, но нрава не!“

Отново и отново сълзите ми капят, отново болката струи. Знам, че не мога да очаквам от него нищо повече или поне не романтика и любов от които имам нужда. Знам, че след всичко, което ми сервира нямам сигурност и най-вече доверие. Знам, че ще ми бъде много трудно да забравя онези думи, които редеше на любовницата си. Знам, че ще ми е трудно да проумея какви липси е запълвал толкова години и всъщност в какво ме вини и защо е постъпвал така. Не знам какво всъщност е искал от мен за да бъда достойна за него…..  Иска спокойствие и да не го връщам назад. Добре, няма да го връщам назад, но нали трябва да даде от себе си! На мен ми е трудно, точно защото съм емоционална и искам повече положителни емоции с него. Той ми предлага сиво и еднообразно ежедневие. Ако живея тихо и кротко живота ми ще отмине, но без капка щастие….А след 25 год. не мога да градя нов живот. Чувствам се адски смазана и нещастна и затова дълбоко в себе си никога няма да му простя това, което ми причини. Може би си мисли и се опитва да направи нещо, но не му е присъщо. От записа разбрах, че за чуждата жена е направил повече отколкото за мен през целия семеен живот. Нима заслужавах това?! Как да му простя.. Аз възпитах у него това, което го даде на чуждата жена… Но най-вече не мога да забравя и простя лъжите, съзнателната манипулация и гаврата с моите чувства….Заслужава да го мразя, а не да продължавам да давам от себе си всичко за него.

Не знам дали  постъпих правилно и дали си  заслужава да продължа с него. Не знам, но може  пък и да  се промени. Поне ми обеща и се врече във вярност. Може би и на него му трябва време, може би не е чак толкова лош и ще размисли…. Е, ако това се случи то аз на себе си обещавам да му простя едва тогава, когато видя, че иска да ме направи щастлива и даде много повече за мен. Да оцени това, което има, искрено да се покае за стореното…. и най-вече да се бори за мен и да ме върне при себе си , а и да върне онази любов, която изпитвах. Никога не е късно да поискаш нещо и да го постигнеш, стига да има смисъл….

Дано изпълни обета си, дано наистина опровергае поговорката за вълка, дано не ме разочарова и нарани, дано ……  оттук нататък пиша само за хубави неща….Дано има смисъл да продължа живота си с него. А ако не може или не иска, дано намери сили да бъде честен и искрен…. Може пък аз да не съм половинката от неговия живот, може да я е срешнал и затова да е бил толкова увлечен…..