Моята вечна любов

По брега бавно вървях,
и подритвах мокрия пясък.
Вдишвах соления въздух
и слушах в захлас плясък,
едва чут, нежен като дъх.

Колко е дивно, красиво,
огряно с мек пламък
от залеза – приказно
с огнена диря и блясък
от всякога по – жизнено!

Със своята мека синева
толкова велико и кротко,
полюшващо едва, едва,
огромната развълнувана гръд.

Обичам го и когато е гневно,
когато е мрачно и сиво –зелено.
Обичам го с морския бриз.
Обичам го с бурния вятър,
разрошил косите и
свирещ с ярост в ушите.
Обичам го когато с грохот
и пяна изсипва вълните
и бясно залива брега.

Но най го обичам,
притихнало, нежно, напевно,
поклащащо бавно и тъжно
тъмните си води,
сякаш едва диша.

Когато болка раздира душата,
когато сълзите напират,
когато си сам и отчаян,
застанал там на брега,
когато се чувстваш предаден,
то сякаш те милва,
и нежно, гальовно шепти
Обичай ме ти!

Не бих заменила това
За нищо на света

:-)

:-)

В отпуск съм от два дни и намирам повече време за да седна пред компютъра.

Днес денят започна ведро,

с настроение и малко смях.

Прекрасно е когато тъй се случи,

защото щастливата съм аз.

В живота странно се получи

сърцето ми да тъне в мрак.

И малко дни такива

с радост да посрещам пак.

Дали ще бъдат светли все -

това зависи пак от мен.

Очите сутрин как отварям

с мъдрост и без гняв,

с надежда и любов,

с желание за много смях.

Как искам

Как искам отново да се върне
Онази непринудена любов,
Как искам отново да огрее
Слънцето в моя блед живот.
Как искам смеха да се завърне,
И песните, и нежните слова.

Как искам нивга
да не се бе случвало това,
което изтръгна болката една,
което ме попари с огнен дъх,
което изпепели душата ми,
което разкъса сърцето ми….

Сега е трудно да се продължи,
С тез мисли, с предателството ти.
Сега е трудно да се прости,
Но трябва заради децата ни…

Опитвам се да си простя, че вярвах,
Че мислех те за мой приятел верен,
че споделях всичко с теб,
че те обичах с плам и нежност,
че стоях до теб във труден миг….

Какво дари ми ти в замяна?
Каква отплата отреди?
Какви обиди изреди със съскащ глас!
А, колко виновен тогава си бил!!!

Научих те да бъдеш нежен,
Научих те да бъдеш мил,
Научих те да си различен,
защото за себе си го исках,
а ти го даде със сърцето си цяло
на една недостойна жена….

Аз протягах ръце с любов,
Молех, жадувах за нежни слова,
За прегръдка гореща една,
За страстни целувки безброй,
И още толкова много неща.

Какво получавах – гневни слова,
Смаразяващ поглед далечен,
Съскащ със омраза глас
И хули, хули безброй…..

Трябва много да мразиш човека
За да го така нараниш…..

И за мен остана загадка една – Защо?
Защо ми причини това?
Защо ме нарани, нали достоен беше ти?
И силата в ръцете ти, но не в душата ти!

Искам нивга да не се бе случвало това!
Искам да чувам само аз нежните слова,
Искам да бъда аз жената в твоя живот,
И за мен да бъде любовта,
Обвита в облак от искри, с омайни очи,
Със нежните пръсти, галещи трепетно,

Искам си живота, искам си семейството,
Искам си мъжа, но вече е късно…
Дали някога ще се върне доверието,
Дали някога ще повярвам, че си се променил?

09.10.2008г.

Коледно послание

Обичах те безкрайно,
може би не толкоз явно,
но с много нежност и тайно
с мечта една, достойно…..

Раздавах себе си без жал
за теб и за децата,
и нищо не оставях
за мен самата.

Обичам те, но вече не така,
обичам те с тиха топлота!
Обичам те и запомни
ти беше моята скала
за всичко до сега!

Макар, че не веднъж
с гръм и трясък исках аз
да чуеш и да разбереш,
че ти единствен си за мен,
и не бива да ме нараняваш!

За туй в Коледната нощ
желая да се извиня за грубостта
и да кажа със притихнал глас:
“Прости ми ти и забрави,
любовта виновна е, и болката…
Прощавам ти и аз,
и всичко ще се нареди
щом двама сме до старини!

Обичай ме и ти,
но искрено и с нежност,
за която толкова жадувам!”

24.12.2007г.

Равносметка

Вече съм на четиридесет и пет,
И с тежък товар на плещите,
С болка огромна в сърцето
С пепел посята в душата

Гледам се аз в лицето,
Очите ми вехнат в тъга,
Устните ми с увиснали ъгли,
Зъбите стиснати с болка
И вик замръзнал зад тях.

Нима го заслужих?
С какво и защо?

Сякаш вчера имах крила,
С любов във сърцето,
с вяра в душата, щастлива,
че имам прекрасни деца,
че имам до мен мъж – скала.

Отнеха ми всичко в един миг,
Потънах във бездна и мрак,
Без изход, без лъч светлина,
Само студ и тъма, сковали
Душата ми нежна и крехка.

Скалата на моя живот
Вече е с друго лице
Очите тъмнеят от грях
Сърцето тупти с друг ритъм
Ръцете, които обичах са чужди,
Студени и сякаш различни.

Изслушах обиди, клетви и
Неискрени думи, лъжа.
И най –гадното от всичко това
Че аз съм виновна – съзрях
Изневяра и видиш ли обвиних
А той е невинен- кристална сълза
Не съм го разбрала, обичал ме бил.

Поздрав – послание изпратен на чужда жена,
Че тя е прекрасна, изключителна и една,
Че той я обича и прекланя глава,
Че вече година позволява това.

Питам се – защо страдам така
Та той не заслужава това
Щом с лека ръка и чисто сърце
Предаде семейство, любов
И после изми съвестта
С обиди и хули, с кавги
Колко съм лоша, колко съм зла,
Как не разбирам и как не ценя!
Потънах в земята от срам, че аз съгреших
Да видя вина в него – невинния.
Преглъщах сълзи, усещах стрели-
Безбройни забити във мен
Не можех да дишам,
Не можех да виждам
И чувах отдалече,
Колко прекрасна е тя
Как би ми била пример на мен -
Недостойната жена, мърмореща,
Дебнеща, сърдита, отблъскваща,
Него неземния принц, достоен
Ласкаещ и див, повлякъл крака
След една фалшива жена,

А на мен не дава свобода
Аз съм жената в дома,
Аз съм уюта, е – гадно е това!

19.11.2007г.

Вина

Вината ми е, че обичах;
Вината ми е, че вярвах;
Вината ми е, че молих;
Вината ми е, че исках;
Вината ми е, че плачех;
Вината ми е, че спрях да се смея.

Загубих себе си в дебрите на любовта,
Отдадох живота си и сега скърбя,
И знам, че никога не ще се върне
Ни той, ни моята душа, ни вярата,
Ни любовта, нито онзи живот.

18.11.2007г.

Болка

Животът ми сякаш свърши,
Времето сякаш спря,
Сърцето ми като че ли замря,

Душата ми се сви на топка,
очите ми са тъжни,
а устните ми пак мълвят

Защо? Защо? И хиляди защо!!!

Нима заслужих всичко туй?
С какво сгреших и съгреших,
Че тъй почерни ми живота!

Като наказание звучи и мъст!
Но защо и за какво?
За туй, че посветих се аз на него,
на човека – мислех – моята скала,
за туй, че в труден миг останах сама,
за туй, че го обичах безрезервно,
за туй, че вярвах му, че вярвах в любовта.

Поглеждам със надежда в очите му,
че всичко туй, не е лъжа,
че има обич, доброта, разбиране едва,
но срещам хлад и присмех лек,
очи присвити с неискрен поглед,
сякаш казващи, не виждаш ли –
недосегаем съм, каквото и да казваш,
Вина ще имаш ти, а аз ще правя туй,
което ми харесва, и никога не ще ме спреш.

17.11.2007г.

Моята вечна любов

По брега бавно вървях,
и подритвах мокрия пясък.
Вдишвах соления въздух
и слушах в захлас плясък,
едва чут, нежен като дъх.

Колко е дивно, красиво,
огряно с мек пламък
от залеза – приказно
с огнена диря и блясък
от всякога по – жизнено!

Със своята мека синева
толкова велико и кротко,
полюшващо едва, едва,
огромната развълнувана гръд.

Обичам го и когато е гневно,
когато е мрачно и сиво –зелено.
Обичам го с морския бриз.
Обичам го с бурния вятър,
разрошил косите и
свирещ с ярост в ушите.
Обичам го когато с грохот
и пяна изсипва вълните
и бясно залива брега.

Но най го обичам,
притихнало, нежно, напевно,
поклащащо бавно и тъжно
тъмните си води,
сякаш едва диша.

Когато болка раздира душата,
когато сълзите напират,
когато си сам и отчаян,
застанал там на брега,
когато се чувстваш предаден,
то сякаш те милва,
и нежно, гальовно шепти
Обичай ме ти!

Не бих заменила това
За нищо на света!