Painpoetry's Weblog

Дано спечеля войната, а не само малките битки!

painpoet — Sat, 30 Jan 2010 09:13:44 +0000

Цяла седмица успех, след успех! Даже имах усещането за крила. Седнах на земята, обърнах се, замислих се ами….ако всичко обещано не се случи? Горе главата, само позитивни мисли и всичко ще стане!!!
И така дните се изнизват бързо, всеки ден излизат нови неща, административни и други, а аз нямам много време. В движение трябва да възприемам и попивам….Малко съм уморена, но усмивката ми връща силите и напред.
Надявам се да направя всичко замислено!!! Надявам се да откликнат спонсори и да стане факт!
Моля се за това всеки ден!!!

Ново….

painpoet — Thu, 14 Jan 2010 17:42:47 +0000

Вече е факт! Постигнах, прескочих поредната летва и….
Дали съм щастлива – не!
Сега си давам сметка, че толкова много исках да им натрия носовете на всички, че чак забравих какво ме очаква…
Е, сега знам и малко ме е страх. Ще отговоря ли на очакванията? Ще се справя ли?
Искам като затворя очи да знам, че следите, които съм оставила са дълбоки и трайни! Че винаги ще си спомнят за мен с добро.
Пътят е пред мен. Важно е как ще го извървя!
Единственото удовлетворение е, че се справих успешно до този момент!
Сега трябва….
Надявам се….
Ех, да си пожелаем УСПЕХ!

Какво предстои?

painpoet — Thu, 10 Dec 2009 06:50:22 +0000

Вече три месеца седя пред компютъра и пиша. Да работиш на две места и да учиш не е никак лесно, а и освен това да си перфектната домакиня, съпруга и майка е просто извън силите. И така, поемайки на плещите си това предизвикателство доказах, че когато човек мисли позитивно и си разпределя правилно деня, може всичко. Малко повече от месец загубих в писане на дипломна работа. (Та то никак не било лесно!) Положих неимоверни усилия да я напиша и не бях доволна от себе си, но поради липса на време трябваше да приключа експресно. И така, отмина и защитата, по време на която се издаваше напрежението ми с трептящите трели в гласа. Пак твърде самокритична, се подцених, а всъщност след като отмина всичко си дадох сметка, че се представих блестящо и че дипломната ми работа съвсем не е лоша, а даже много добра.
Последва поредица от изпитания в рамките на две седмици след това. Бях изправена пред дилемата дали има смисъл да се боря със старата бюрократична система и с какво се нагърбвам? Но след една безсънна нощ и трескави размисли, реших – ще се боря и ще докажа себе си. Наведената за няколко дни глава отново се изправи и погледнах напред към хоризонта. Имам сили и трябва да направя нещо не за себе си, а за тези, които ми гласуваха доверие и стоят зад гърба ми през всичките трудни дни. За тези, които ме подкрепят и които ми помагаха, да напиша проекта си. За тези, които се надяват че ще променя „климата“ в колектива.
Когато се изправих след поредното изпитание и погледнах тъжните очи на всички тях, които се страхуваха, че ще се откажа, разбрах, че нямам право да ги предам. Те вярват в мен! Отговорността стана още по-голяма, предизвикателството също.
Искрено се надявам всичко да свърши добре и да оправдая очакванията.
Но все още най-важното предстои!!!

Преди година

painpoet — Fri, 03 Jul 2009 13:57:36 +0000

28 юни беше най-разтърсващият ден за мен преди година. Още щом отворих очи самaта дата ми напомни онзи вцепеняващ миг на болезнената истина, шока от чутото, разкритото предателство, съзнателната манипулация и липсата на морал. Човекът с когото си крачил, когото си подкрепял, на когото разчиташ и изведнъж разбираш колко непознат е той, колко скрити черти има, че му липсва достойнство, че е бил лицемерен, че те е използвал, че те е лъгал…. и те е ПРЕДАЛ!
Като се замисля няма по-страшно нещо от болест и смърт на близък, но има и други ситуации, които са толкова шокиращи, че оставят завинаги следи в душата ти. За мен този ден остана като черен спомен, който при всеки повод ми напомня за случилото се и помрачава настроението ми, както се случи в този ден, една година по-късно. Само си обещах да не повдигам въпроса и по никакъв начин да не напомням за случката. И удържах! Беше ми тъжно, често замълчавах или поглеждах встрани. Той си беше същият , сякаш нищо не се е случило…. А и сигурно е така за него – „Какво толкова съм направил?”….. Давам си сметка, че всъщност за него живота продължи така както го искаше, със семейството и с децата си, въпреки това, което стори. А за мен беше срив…., защото осъзнах, че години съм градила въздушните кули на доброто семейство, години съм изграждала имиджа на добрия съпруг….. и съм обичала безгранично този човек.
С един замах всичко около мен се срути. Спомням си го като на филмова лента – записа, непознатите нотки в гласа, нежните имена, загрижеността за някаква жена без морал и без достойнство, използваща безогледно глупостта на шефа си да се увлече по нея. Искам да забравя тези 42 мин, които помрачиха живота ми, но е много трудно да изтриеш вече направен запис в мозъка си. Шокът е отминал, оставил е само следа, оставил е само болезнен спомен, но ти си и си оставаш разочарован, обиден си и не знаеш защо ти – добрият човек, трябваше да бъдеш наранен, нагрубяван, манипулиран и използван. Знаеш, че не си го заслужавал, знаеш, но това не е достатъчно….. Знаеш, че имаш сили да продължиш, знаеш, че трябва да продължиш и го правиш, но спомена остава и помрачава понякога дните ти. И съмнението, че не си взел правилното решение те тормози, и слабостите, които си проявил през последвалите дни и месеци те изпълват с гняв, и липсата на доверие те изяжда……
Не можеш да накараш някого, та дори и човека с когото си споделил годините да те обича… Не можеш да го промениш, нито да го накараш да те цени и уважава, ако той не иска. Не можеш да го накараш да бъде искрен, ако никога не е бил такъв. Не можеш да изтриеш с гума това, което е сторил, казал или да забравиш изречените думи и обиди. Просто се опитваш да ги забуташ някъде навътре, подсъзнателно да избягаш от тази натрапчивост, да се скриеш от лошите спомени и да не им позволяваш да надничат…. И да продължиш да живееш!
И трябва да живееш, защото всъщност има и толкова хубави мигове и толкова много неща, които те карат да се чувстваш поне мъничко щастлив. Прекрасно е когато разбереш, че децата ти те боготворят и те номинират за „най-добрата мама“. Хубаво е, когато получиш грамота за „най-добър шеф“, и разбереш, че хората, за които си направил толкова много, го оценяват и те уважават….. Огромна е радостта, когато получиш най-хубавите пожелания на рождения си ден…. И когато разбереш, че си забелязвана и като жена…. Много е хубаво да получиш изненадващо цвете, мило пожелание и загадъчна усмивка. А когато същото се повтори и без повод – е, замисляш се….. дали това не е част от приказката – твоята приказка!
Сега имам повече отколкото съм получила за всичките 23 години назад. Да, имам и получавам, но винаги в душата ми надига глава червейчето на съмнението. Дали няма да има отново лъжа, дали няма да се случи пак, дали няма да ме нарани! И то е защото не мога да повярвам, че някой може да обича истински и да причини толкова много болка. Не мога да повярвам, че изведнъж се обръща към теб и започва да те цени и да мълви нежни имена…. Не мога да повярвам, че може да изгради морал и ценностна система, ако до сега не ги е имал….( Това се гради в детството и се възпитава.) Не мога да повярвам, че човек склонен към изневяра и с много силно заложено „его“ просто ей така се променя и от раз става друг човек… Но, знаеш ли, може пък и да е така, може де се е отрезвил, може това да му е отворило очите за значимите неща, може…. Няма формула за това.
Понякога се питам, защо толкова много обичам този човек и защо толкова много правя за него, и защо толкова много държа на него, след като не му вярвам? Може би защото ми се иска да е с друго лице и да е този, за когото го мислех. Може би защото ми се иска той е да ЧОВЕКЪТ от моята приказка!!! Защото искам когато го погледна в очите да видя искреност и топлина, да видя нежност и онази голяма обич изградена във времето – като моята към него.
Е, животът понякога поднася изненади и всеки по своему е неудовлетворен в брака си. Имал е съвсем други очаквания, правил е много компромиси, грешил е и не е знаел как да постъпи, не е казвал „обичам те“, защото е мислел, че другия го знае, защото е мислел, че с това, което прави го показва. Не е правел изненади, защото е трябвало да се бори с ежедневните проблеми, да обгрижва и възпитава децата си. Смятал е, че когато той е достоен и верен, че когато има принципи, морал и ценности, то другия до него ще го оцени….и ще го обича. Уви, не е така и затова боли. И затова предателството тежи, и затова спомена от шока, който изживях на миналогодишния 28 юни…..стои и спуска преграда и пречи да се зарадвам истински, да се почувствам щастлива.
А дните се нижат бързо и с гигантски крачки крачим в това смутно и несигурно време. Младостта си отиде и ако целият ми живот оттук нататък е само съмнение, то аз ще се погубя и няма да мога да се радвам на малките и големите МИГОВЕ !!! Значи нямам избор – трябва да се променя, трябва да погледна нещата под друг ъгъл, да сглобя картината, трябва да добия сила и да се справя! Да, да оценя себе си, да имам желязна самоувереност и да не обръщам внимание на тези дребнавости. И тогава животът ми ще е различен. Ще имам време да се огледам, да открия колко може да е красив и да съм щастлива. И ако не го направя, то аз се обричам на сивота, безличие и поредно разочарование.
Трябва да забравя болката, трябва да повярвам, че животът ми оттук нататък ще бъде различен, трябва да отворя сърцето си и да се радвам искрено на всеки миг, на всеки жест. Трябва просто да не се съмнявам. И дано успея заради самата себе си и заради децата си. А той, дано се е поучил от грешките си и дано е помъдрял, защото можем да напишем нашата приказка по различен начин, защото ако наистина се обичаме така както го твърдим, то ще успеем да премахнем преградата, да прескочим пропастта и да сме щастливи.
А иначе моето най-голямо щастие са децата – когато те са щастливи, когато жънат успехи, когато се смеят. Тогава и моята усмивка грее на лицето.

Измина почти година….

painpoet — Sat, 09 May 2009 15:05:15 +0000

Измина почти година, но в мен все още има много гняв и това ми пречи да се чувствам добре. Не съм щастлива, макар с цялото си сърце да го желая и да правя опити да постигна поне малка частица от него. Въпреки, че мога да кажа с чисто сърце: „Вече получавам много повече – има и внимание, и нежност, и спокойствие, и единомислие, и привързаност….“

Иска ми се да забравя за случката и да повярвам, че ние сме от малкото щасливи семейства достигнали третия етап на любовта – силната и истинска любов, безмерната обич…, че наистина ни е провървяло, че сме се открили. Искам да повярвам, че макар да е изминал почти четвърт век съвместен живот продължава да ни е добре заедно, че имаме какво да си кажем един на друг, че на много неща гледаме по един и същ начин, че дори когато спорим, в споровете ни се ражда истината, че няма разочарование, че има разбиране. Но има едно голямо „НО”…. А именно шока от преживяното миналата година и изтръгнатото доверие…

Липсата на доверие ме убива и не знам дали след всичко случило се, някога ще го върна. А и като се замисля един човек, който е извършил това, то то не му е нито за първи път, нито ще му бъде за последно. На такива слаби мъже, които лесно се поддават на изкушенията и не могат да оценят красивото, доброто и предават с лекота човека, който е дал толкова много, не може да им се има доверие. Те винаги ще те предават, защото са себелюбиви, егоистични и са без морал. Не знам дали моя съпруг е точно такъв – не искам да го анализирам, не искам и да го квалифицирам. Просто знам, че загубих доверие в него и макар, че го обичам все още твърде силно, вече не го чувствам толкова близък. А мислех, че той е любовта на живота ми, че е моята скала….. Но въпреки всичко, въпреки това, което стори, въпреки обидите и грозните думи, въпреки, че в най-трудните ми моменти не винаги е бил до мен, въпреки разочарованието, много ми се иска да повярвам, че той не е такъв, че е, и ще бъде по-добър, и коректен.

Какъв е този живот, когато имаш повече несигурност, отколкото радост, когато обичаш, но се съмняваш в любовта на половинката си, когато отиваш на работа без желание, когато се връщаш у дома със страх, че нещо може да те нарани, когато се опитваш с цената на всичко да помогнеш на детето си, което страда заради подобно предателство от любимата. Всяко нещо, което напомня за грозната картина от миналата година, за думите казани с гняв, за изречените лъжи, за агресивното му поведение през последните няколко години, за истината, която постепенно научих, за агонията през, която минах и за…… всичките гадости в моя живот, всичко това ме депресира и сякаш изтръгва душата ми, кара сърцето ми да замира… Какъв е този живот?

Искам да съм с гордо вдигната глава, уверена, усмихната. Искам да живея друг живот, искам любовта си, искам сигурността си….искам си усмивката, която ме прави чаровна. Искам да постигна набелязаните цели, да се боря за щастието си и да бъда щастлива. Но, отново идва голямото „НО”. В действителност има само сиво ежедневие, простотии на работното място и безличен живот с малки изключения. На работа се чувствам гадно, защото имам безмозъчен шеф – параноик и още по-безмозъчна дясна ръка, която освен това е и злобна, и завистлива, и алчна, защото ме занимават с глупости, защото не ми дават възможност да работя, да творя, да се развивам, макар да имам огромен потенциал и много идеи. До скоро вкъщи се чувствах използвана, като даденост, като собствена вещ. Времената станаха такива, че и с приятели се виждам рядко поради финансови проблеми и куп други причини. И после бъди позитивен!!!

Но най-гадното, което може да ти се случи е да обичаш някого истински с цялата си душа, да даваш всичко от себе си за него, да живееш и дишаш с него, да се радваш на успехите му, до него да си в трудни моменти, и изведнъж да разбереш, че същия този човек те е манипулирал с цел собствена изгода, че е злоупотребил с добротата ти, че те е лъгал и мачкал достойнството ти, че те е предал по най-просташкия начин. Да разбереш, че е раздавал с цели шепи това, на което си го научил през всичките тези години, на никаквица, без морал и без ценностна система. А на теб е отредил мястото на една съпруга-даденост, която трябва да му осигури конфорта, спокойствието и домашния уют. Ти не го мотивираш, ти не си слънчицето, бебчето, котенцето и т.н., ти нямаш нужда да бъдеш изненадана с нежно цвете, с дребен подарък, с малък жест на внимание… Ти не го караш да се чувства велик, защото не гъделичкаш егото му, не му се размазваш, искрена си, без фалш и без лицемерие… но видиш ли той харесва точно това и толкова се е увлякъл, че не вижда по-далеч от носа си. Готов е да те смачка, ако му попречиш да се радва на увлечението си. В същия момент ти искаш толкова малко от него… Пишеш му стихове, даряваш го с толкова нежност и обич, желаеш го, тръпнеш в леглото за ласка и страстна целувка, за любовна игра…… Радваш се когато децата са го накарали да ти направи изненада, когато сте били заедно, когато те е водил на екскурзии. И в същото време усещаш, че нещо не е наред. Усещаш с цялото си същество присъствието на третия човек… и понеже си твърде емоционален реагираш бурно. Кавгите естествено са за некоретното му поведение и съмнението за изневяра.
Не искам да си спомня клетвите му, лошите и грозни думи изсипвани отгоре ми, обидите и квалификациите. А аз исках толкова малко…..

И ето идва момента на равносметка. Осъзнаваш грешката си, съмняваш се в избора на партньор, разбираш, че години наред си живял в заблуда, че си имал илюзорна представа за един човек. Този човек е бил за теб всичко, бил е любим, бил е приятел, бил е целия ти свят. И в един миг всичко се срутва. Мога да кажа, че много трудно се изплува от такава тиня.
Дадох шанс с надеждата, че нещо ще се промени. Опитах със всички сили да се преборя с погнусата от изневярата, дори направих нещо повече за да се почувствам различно и да повярвам, че може да се прости.
Аз самата се промених много, подредих приоритетите си по друг начин, намерих правилното решение за собствения си живот, скътах дълбоко в душата си разочарованието, казах, че отново мога да обичам истински, че мога да бъда щастлива, че щастието е въпрос на лично усещане. Запалих отново огъня на амбицията в душата си, пожелах красивото… Започнах да се вглеждам повече в себе си и в собствените си желания. Започнах да се обличам много елегантно и да забелязвам със задоволство, че изглеждам добре и че ме забелязват.
Започнах да ценя себе си и да се радвам на дребните неща. Дадох си обещание, че няма да пропускам мига и ще се радвам винаги когато има за какво. Искам оттук нататък животът ми да бъде различен, да бъде по-смислен, да постигна нещо повече. Надявам се децата ми да са щастливи, за да съм щастлива заради тях. Надявам се да намерят достойните хора в живота си, които да ги обичат, да ги подкрепят, да ги правят щастливи и никога да не ги предават….

Аз ще повярвам в себе си. И тъй като много го обичам ще се опитам да му повярвам, че желае да се промени, че вече се е променил, че се е разкаял за грешките си, че ще изкупи греховете си. .
А човекът – непознат, човекът наранил толкова много нежната ми душа, който не разбра и не оцени достойнствата ми, който предаде мен и семейното огнище, който беше толкова груб с най-близките си, ще се опитам да забравя.

Вълкът козината си мени, но нрава не!

painpoet — Sat, 28 Mar 2009 06:27:32 +0000

След толкова време на очакване, търпение и опити да повярвам, че съпругът ми е достоен и ще се промени, всичко рухна в един миг. Отново сигнали, че нещо не е наред, разсеяност и понякога леки нотки на агресия, но по-умерени. Реших пак да проверя и о, ужас- наистина тези месеци се е опитвал да се отдалечи, но „пачаврата“ намери начин да си го върне. И… пак обещания, флирт и „отново ще дойде онова време“ / казано от него /. Тя само това чака – отговор с радост в гласа и естествено курвенския й смях. И сигнал, че след този разговор агресията й към него изведнъж изчезнала.
Какво да направя за себе си? Как да премахна гнева от душата си?
Няма формула, нали? Трябва сама да намеря отговора и решението!
Всичко, което се случи през тези вече три години така ми се отрази и така ме смачка, че не знам дали някога ще изплувам. Просто се лутам, не знам какво да направя, не съм сигурна и постоянно се съмнявам. Понякога изпитвам невероятен гняв и искам да го разкъсам, и да го изхвърля от живота си, но като го видя и той се надвеси над мен с „много, много те бибичам“ всичко се размива. Не знам колко е искрен и колко има игра в това! Съмнявам се, че просто се страхува да не изгуби сигурността и дома си. Не зная дали наистина ме обича…..А и след всичко, което направи, каза и манипулира….. Остава завинаги съмнението!!!

Измина време….

painpoet — Thu, 15 Jan 2009 17:46:02 +0000

Отдавна не съм писала и не съм изливала душата си.
Ето започна Новата година и както лети няма да я усетя пак. Дните са еднообразни, сиви, с много работа и много задачи. Това вече ме изнервя и ми се иска да има поне за малко край. Ей тъй да си помързелувам, да си чета книжка, да не мисля постоянно за задачи и приоритети. Ех, ако можех да отида на санаториум с процедури всеки ден…Само мечта….
Иначе при мен все същото. Болката си е вътре и ако не е работата, би ме „изяла“. Все по-малко време имам за размисъл и по-рядко се гневя, но пък сетя ли се…. да не си ми насреща.
Жадувам за липсващото в моя живот. Едва сега разбирам колко много ми е липсвала любовта. Децата растяха със своите проблеми, аз тичах покрай тях и не мислех за себе си. Сега когато са далече и пораснаха, все по-често се замислям за своите нужди и откривам неподозирано до сега желание за нежност, за внимание, за изненади.
Не знам дали някога ще ги получа, дали ще кацне и на моето рамо птичето на щастието.
Често се замислям какво всъщност е щастието. Казват и пишат в книгите, че то е в главата ти и е въпрос на лично усещане…. Да, но аз не го усещам.
Работата ми е добра, решавам бързо проблемите, справям сe с предизвикателствата, децата ми са студенти, имам си дом, кола, приятели. Да, всичко е хубаво, но не съм щастлива.
Всъщност през последните две години си дадох сметка, че не съм щастлива, но го усетих осезателно след 28.06.2008г., когато всичко се срути в един миг. Сякаш ми се отне почвата под краката и аз останах в бурния океан на наранената си душа без надежда. И от тогава се питам често дали някога ще позная истинското щастие и има ли го…….. Искам нещо много лично и много красиво. Но къде да го намеря?
Всъщност проблемът е, че искам да съм щастлива с моя съпруг, а не да го търся навън……
Да, той се опитва да прави нещо според разбиранията си, но аз не му вярвам, а и някак си ми изглежда като игра – фалшива игра. Няма изненади, няма я онази близост – неподправена и истинска, няма го онова приятелство, когато споделях всичко с него. ( Как изведнъж може да се промени животът ти и да разбереш, че 25 год си живял с човек, който не си опознал добре, че живееш по негови правила, че не си щастлив и си по-често тъжен и неразбран. )
И като се замислиш сивото ежедневие убива всякакви чувства, камо ли да си щастлив или да започнеш да живееш отново след такъв срив на доверие. Продължихме живота заедно, но сякаш по взаимно съгласие за търпимост, а не защото истински се обичаме. Останал е навика да сме заедно, да се грижа за него, да го посрещам и изпращам, да се тревожа когато е болен или пътува в сняг и лед. Да говорим само за работата и проблемите с нея, за децата и изпитите. И по-често прибирам се вкъщи, слагам масата, вечеряме в мълчание пред телевизора, или ако попитам как е минал деня – получавам някакъв отговор с вперен поглед в поредния кадър. Пием по чаша вино, но без наслада. И после „Стани богат“, филм, на който се чува гръмко хъркане…. И след това в леглото за да продължим уморени съня със стряскане, скачане и бълнуване, със спиране на дишането и хъркане… И така ден подир ден, и кажи, че щастието ти е в главата… Глупост!!!
Може би при повечето семейни е така, но аз не искам това! Искам други отношения, защото животът е кратък!
Как точно си представям семейното щастие? – Интересен въпрос! Трябва ми доста време за да го опиша. Пък и няма формула за това. Нека си остане лично…..Нали щастието се измерва не с броя на вдишванията, а с миговете в които ти спира дъха…. При мен са били много малко тези мигове.

Гъбна история

painpoet — Sat, 06 Dec 2008 15:44:16 +0000

Днес ми е много, много тъжно. След това, което преживях си давам едва сега сметка, колко кратък е животът и как може да свърши в един миг. Да ядеш уж сигурни гъби и да се отровиш – това му се вика по закона на всемирната гадост – голям шанс да приключиш със земния си път. Бях подложена на екстремни лечебни мерки за да запазят живота ми, защото не се знаеше каква гъба съм яла. И естествено като колега се престараха още повече. Важното е, че оцелях, макар сега да ближа рани и би трябвало да се радвам на добрия изход…., но аз точно днес съм адски тъжна.

Още един ден

painpoet — Wed, 26 Nov 2008 15:01:34 +0000

Оказа се, че не познавам съпруга си макар да имаме вече 25 год. съвместен живот. Просто съм го приемала такъв какъвто съм искала да бъде, а не какъвто е в действителност и затова сега съм много разочарована и не му вярвам. Всъщност последните две години се замислих за странностите му, за успешните манипулации, за себелюбието му, за голямото му самочувствие и силното его. Мисля, че основно се ръководи от това на него да му е добре, да му е спокойно и е много важно какво мислят чуждите хора за него. Всъщност не знам. Разбирам само, че далеч не го познавам и се страхувам да му се доверя оттук нататък. Продължавам да си мисля, че ме манипулира с цел собствена изгода. Като се върне еуфоричен от работа си мисля, че пак е намислил нещо и ще ме излъже. Макар наскоро да разговаряхме така, че докосна струните на моето сърце и за момент си помислих, че е намерил верния път към мен, сега не съм убедена в това. Всъщност докато е в стрес е различен, а когато е в собствени води си е същия, без дори намек за промяна. А и аз се лутам все още много. Вероятно е заради тези две години лъжи и последствията от тях и заради страха, че отново може да ме нарани. „Вълкът козината си мени, но нрава не“- едва ли той ще е по-различен….
Може би и затова никога няма да му повярвам и никога няма да съм спокойна с него. Знам, че компромисът, който направих ще ми тежи цял живот. Но имам ли избор? А и децата искат своя си баща. Каквото и да е направил за тях той е баща им и те си го обичат. А и аз не виждам живота си без него. Твърде много и силно съм го обичала….Твърде много съм дала от себе си….

Моята вечна любов

painpoet — Tue, 25 Nov 2008 06:30:07 +0000

По брега бавно вървях,
и подритвах мокрия пясък.
Вдишвах соления въздух
и слушах в захлас плясък,
едва чут, нежен като дъх.

Колко е дивно, красиво,
огряно с мек пламък
от залеза – приказно
с огнена диря и блясък
от всякога по – жизнено!

Със своята мека синева
толкова велико и кротко,
полюшващо едва, едва,
огромната развълнувана гръд.

Обичам го и когато е гневно,
когато е мрачно и сиво –зелено.
Обичам го с морския бриз.
Обичам го с бурния вятър,
разрошил косите и
свирещ с ярост в ушите.
Обичам го когато с грохот
и пяна изсипва вълните
и бясно залива брега.

Но най го обичам,
притихнало, нежно, напевно,
поклащащо бавно и тъжно
тъмните си води,
сякаш едва диша.

Когато болка раздира душата,
когато сълзите напират,
когато си сам и отчаян,
застанал там на брега,
когато се чувстваш предаден,
то сякаш те милва,
и нежно, гальовно шепти
Обичай ме ти!

Не бих заменила това
За нищо на света